Meddle in the dark side of the wall

1 от 10

2011-10-19T18:09:00.002+03:00

Събудих се един следобед и реших да тръгна към в. Руй. Напълних самара си за 5 мин. За толкова време го пълня с необходимото оборудване и екипировка, за да бъда абсолютно независим където и да отида. Готов съм за падане на температурите до 15-20 градуса надолу, за дъжд, сняг не се предполагаше, че ще вали скоро. Имам палатка и мога да спя навсякъде. Остава само храна, но тя се купува по път.Тръгнах сам към гара "Овча Купел", тъй като повечето ми приятели и познати бяха на работа, на останалите не им се идваше, а аз бях в отпуск. Вървях към Съдебната палата по-свободен от всички, с които се разминавах по Гурко, Алабин, Витошка и "Графа". Със самар се чувствам абсолютно независим от всичко. Мога да стигна навсякъде където си поискам и да нощувам където ми хареса. Лек и свободен се разминавам с хора бързащи, обременени с всекидневни задачи, ангажименти и отговорности. Качвам се на трамвая посока Княжево - първата трамвайна линия в София.
Трябваше да чакам 40 мин до тръгването на рейса за гр. Трън, затова седнах на припек върху една кашпа, отворих картата и се зачетох върху описанието на маршрута до в. Руй под звуците на Блуба лу, звучащи от моя спътник - МР3 плейъра /много гадна дума, но не знам друга/.
- Точно ти ще ми помогнеш! - прекъсна ме резкият глас на един чичко, потупвайки ме по рамото може би, за да се увери че ще му обърна внимание, тъй като виждаше слушалките в ушите ми. Беше точно от онези типове, които са сладко пияни и дрънкат нон стоп страхотни безумици. Почти незабележимо зачервен и неуловимо фъфлещ. Слаб с очила, тениска, бермуди и леко опърпани китайски маратонки - черни. Носеше и сак - китайски, черен от онези, който след десетото отваряне е невъзможно да ги затвориш отново - циповете им се развалят.
- С какво мога да помогна? - питам аз, сваляйки едната слушалка от ухото си.
- Ами, да ми настроиш часовника - каза той, подавайки ми един електронен, китайски часовник тип "ТСМ" за 2лв, който всъщност е настолен, но го държеше в джоба на вехтата му тениска.
Докато го сверявах ми обясни, че на вилата си няма друг измервател на времето освен този, който държа в ръцете си. А, този само се разстройва в джоба му. Разпитва ме кой рейс чакам, къде живея, от кой отбор съм и куп други тъпотий, които могат да минат през главата на тънко почерпил се мъж над средна възаст. Като разбра накъде съм тръгнал ми разказа няколко доста смешни случки. Ходил на риболов по вировете на р.Ерма и цял ден увлечени в мятането на въдици от вир на вир видиш ли им изкочил сръбски граничар и ги върнал обратно. Обясни ми колко е висок върха към който съм тръгнал. Тоест, показа ми - "Висок колкото хей онзи блок там" - сочейки една панелка от заобикалящите гарата жилищни блокове в "Овча Купел".
- Имаш ли стар вестник? - сепна се той насред поредния разказ, виждайки, че идва нашият рейс.
- Ами не.
- Аз имам! Ще ти дам.
- Ама защо?
- Защото ще седим на пода! Не виждаш ли колко хора има! - рабрах, че често пътува по тази дестинация предвид, че беше преценил шепа хора дали ще се съберат в рейса - малко по-голям от маршрутка. Отвори си чантата, а вътре - стари вестници, около 2-3 литра водка и един хляб.
- Взел съм малко вестници за подпалки и "малко" водка там за едни майстори на вилата работят. - заоправдава се пред мен.
Качихме се. Автобусът тръгна. Беше прав - седях на пода, а той на допълнителната седалка до шофьора. Раговорът помежду им не секваше дори и за миг. Водачът на рейса разбра от моят дилър на стари вестници накъде съм тръгнал и в движение се обърна към мен:
- Момче ти знаеш ли къде отиваш?
- Не, но съм чел. - отговорих малко смутен от въпроса, а той вдигна телефона и след кратък раговор ме уведоми, че на хижата ще има хора. Така и предполагах, тъй като беше Петък.
Първата спирка беше логистичният център на балканите, а именно - автогара Перник. Шок! За съжаление, служейки си с езикът, думите и изобщо човешката реч като начин за предаване на информация, крайно непосилно е за мен да опиша това, което видях. За 20-30мин. се бях телепортирал в един друг свят, едно друго измерение, достойно за Discovery channel. Запалих една цигара, пушех като на екс близо до рейса. Каква Европа бе братче?!?! Ние сме си в ориента с поглед на запад, но нито сме тук, нито там. Претърпях един малък културено-социален разрив.
Потеглихме отново. Раговорът пред мен пак потръгна. Една от темите беше как някакви бракониери режели дърветата на един метър от земята, защото ги мързи да се навеждат. Река Ерма не била толкоз пълноводна както едно време, когато моят дилър на стари вестници ходил до сръбско да лови риба и т.н.
В дълги приказки не усетих как е дошло времето за слизане на новият ми познат с верен в джоба си часовник. На указаното от него място шофьорът спря. Разделихме се все едно одавна се познаваме и аз заех неговото място. Използвах случая да разпитам шофьора за пътеката минаваща през хижата и до върха. Разбрах, че не мога да разчитам на храна, затова си
напазарувах необходимата от град Трън. Разделихме се с водача и потеглих по асфалтовият път към ждрелото на р. Ерма. Доста е красиво и си заслужава да се види. Продължих напред. По пътя нямаше никакви коли. Вървях точно по средата, стъпвайки върху бялата осова лента. Слънцето
напичаше и усещах колко топъл е асфалта. След час и половина стигнах последното село по пътя - Ломница. Тихо, почти безлюдно. Имаше няколко софийски коли паркирали по тротоарите. Прилича на малка вилна зона. Хоремагът не работеше. На няколко тераси по къщите имаше препичащи се на слънце хора. По улиците - само аз. Нямаше кого да питам къде продължава пътя понататък. Крачейки, чувах пясъка под краката ми как пристъргва в асфалта. Минавайки по тихите улици разлаях няколко кучета, чийто лай разцепи приказната тишина.
На изхода на селото продължава черен път, за който четох на гарата преди да сверя часовника на онзи симпатяга. Срещнах баба и дядо, който малко се опулиха като разбраха, че ще ходя до хижата и това доста ме учуди. Казаха ми, че е дълъг пътя, а сега се стъмва. Знаех, че има два - три часа път пеша. Пътя беше лесен, просто най-обикновен черен коларски път.
Ходех и си слушах Блуба лу в идеалната тишина около мен. Меланхолията на албума беше в страхотен унисон с идеалната тишина и гората през която крачих. Доста по-различно е да се ходи сам в планината. Двама души дори мълчейки да са заедно, то само присъствието на някой друг прави компанията приятна. След час и нещо ми доскуча да ходя сам, но тогава устремът да стигна крайната цел ме караше да не спирам и да ходя още по-бързо, а албумът и дозата меланхолия одавна бяха свършили.
Стигнах хижата. Слънцето тъкмо се беше скрило. Ставаше хладно. Хижата - двуетажна постройка, скоро ремонтирана, прясно измазана, с алуминиева дограма и дълга, широка веранда. Пристъпвайки все по-близо с изненада видях, че е заключена. Нямаше никого. Само на верандата две гилзи от
ловджийска пушка стояха търкалящи се. От задната страна имаше чешма, чийто кран не можеше да се затвори и постоянно течеше, издавайки хъркащи звуци все едно някой се дави, плюс плясъците от падащите капки в коритото. Чудих се дали ще дойде някой. Все пак шофьорът на рейса ми каза, че в хижата ще има хора. Поседнах на пейката отпред, преоблякох се, тъй като бях вир вода и си избрах място за опъване на палатка на поляната. Имаше много лек наклон, но дори и лек би било неудобно за сапне. Имаше и доста паяци. Разпънах я на най-равното място докато се смрачаваше и звездите една по една започнаха да блещукат. Изкарах си шалтето извън палатката и наредих софрата. Силно казано софра - хляб, маслини, сирене, кашкавал и "кремвирши за деца" - да и аз не можах да повярвам, но ги намерих в гр. Трън. Запалих челника и бавно вечерях, гледайки небето и хилядите звезди. Далеч от мен се виждаше страхотна буря. Небето присвяткваше, но звука от гръмотевиците не достигаше до мен - беше дълеч. Чудих се дали ще ме застигне по някое време през нощта. Палатката ми не пропусна след силна градушка веднъж, но със сигурност щях да се събудя от тътена на гръмотевиците. Всякакви мисли ми минаваха през главата, половин ден не бях изричал и дума, не бях срещал хора. Събрах си храната отново в самара, извадих тютюн и си свих една цигарка. Легнах на шалтето, загасих челника, гледах звездите, бавно пуших. Толкова необятен е небосвода вечер, толкоз безкраен и недостижим. Видях падащи звезди, бляскащи спътници, луна нямаше. Идеална тишина - мислите си ги чуваш като глас. Тишина примесена с гърленото хъркане на чешмата в далечината и шумуленето на листата на дърветата при повей на вятъра. Припукване на клечки, скърцане на дървета в дълечината ме караха да се озъртам с най-яркият подсвет на челника на всички посоки. Струваше ми се, че животни ходят недалеч от мен. Мислите ми скачаха като топчетата в сферата на ТОТО 2, толкоз много и хаотични. В един момент установих, че ако продължавам с "филмите", няма да мога да заспя, ще съм напрегнат цяла нощ и ще се побъркам. В този момент съсвем съзнателно си казах, че това са шумувете на гората и прекъснах всички мисли, пробождащи главата ми. Гледах втренчено звездите, запалих втора цигара. За нищо не мислих. Просто пуших. Тази цигара никога няма да я забравя. Това, което преживях в главата си остава доста голям урок, който без да искам сам си изработих. Света около мен стана друг. Спокоен продължавах да следя траекториите на спътниците. Падаща звезда не видях повече. Но се чувствах като под небесно-звезден храм.
Прибрах шалтето и разпънах спалният чувал. Легнах и зачетох книжка. Не помня заглавието й. Нямах представа колко е часа. По някое време просто съм заспал.
На следващият ден утрото ме събуди със задуха в палатката, напечена от слънцето. Отворих ципа и ме лъхна хладен въздух, свеж и чист. Излезнах на росната трева и се протегнах към слънцето. Измих се и опънах пак трапезата - универсалното шалте. Менюто не беше по различно от вечерта.
Както си закусвах на припек изведнъж дочух мотор на кола, която спря недалеч от мен. Точно като в уестърн, гледах надолу към масата (шалтето ми) и бавно вдигах поглед от моята закуска, без да помръдвам главата си към "госта". С очи се птренчих в джипа. От колата никой не слизаше, все едно някой също ме дебнеше отвътре. /но, този филм си беше в мойта глава/ Слезна един пичага, видимо пет-шест години по-голям от мен.
Тръгнах към него, за да го поздравя. Разказа ми се, че се занимава с горски стопанства. Носеше бутилка, за да си напълни вода от чешмата.
- Към върха ли ще се качваш?
- Да. - отвърнах. Двамата гледахме нагоре и гледахме в.Руй.
- Там май има хора.
- На граничните обаждал ли си се?
- Не. - знаех, че трябва да се уведоми гранична полиция. Но, не го направих, тъй като тръгнах без да съм правил планове предварително.
- А, заявление подал ли си? - знаех, че трябва десет дни по-рано да се пусне заявление преди да се ходи в гранична зона и да се чака разрешение.
- Не. - отвърнах пак.
- А, лична карта носиш ли?
- Да, поне това - да. - засмях се.
- Ако те срещнат граничните може да ти правят проблем.
- Какви проблеми?
- Ами може да ти напишат акт.
- Аха. А, колко е пътя до там?
- Не повече от час.
Поговорихме си доста, наля си вода, аз си събрах палатката, разделихме се и аз поех по пътя си.
Пътеката тръгва зад хижата през гората. Ходих около десет минути и стигнах голяма табела, която гласеше - "ГРАНИЧНА ИВИЦА! ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!". След още двадесет минути излезнах на билото, газейки в дълбока трева. Пътеката на места се губеше. Стигнах бяло бетонно блокче с иницияли "БГ", на педесетина метра се намираше сръбското. Продължих наляво в ничията земя. Отдалече се виждаше българското знаме забито на върха. Пак ми се завъртяха филмите в главата - дали не ме дебнат граничните отнякъде. Дали имат граничарски кучета?
Гледката от върха е страхотна. Виждал съм и по-живописни, но при мисълта, че от едната страна е България, от другата Сърбия без никакви огради, пропусквателни пунктове прави този връх незабравим за мен.
Поседях сам и се любувах на гледката, а мисълта дали ще срещна някого се прокрадваше доста често. Видях в далечината там долу в България един човек си сипваше вода от чешмата зад хижата.
Слезнах бързо и закрачих по моя път към къщи. След с.Ломница спря една кола с регистрация "РК" с три момичета, които ме откараха до Брезник. От там продължих пеша и малко след това ме качи един готин тип, с когото проведохме доста интересен разговор за диспечерството в "БДЖ". Като служител в държавното предприятие ми разказа много подробности за това как се ръководят влаковете по маршрут и разписание. Остави ме на някаква второстепенна гара в Перник и от там си хванах влака за София. Успях и да подремна във влака. Последната ми спирка беше Билкова, където споделих двадесет и четиричасовото ми приключение с Ленчето и д-р Соскова.

цитат

2011-10-14T17:14:00.001+03:00

Човешката сексуална любов се подхранва от съответните нервно-физиологични закономерности на организма, характерни за животните, но и от непрекъснатото взаимодействие между биологично и социално, физическо и психическо, индивидуално и общозначимо общуване в двойката.

Дюбел

2011-06-02T11:34:00.001+03:00

Животът ти як
мили ми Кастрат
е гипскартон и ламинат

Talkin' 'bout my generation

2011-05-25T12:52:00.007+03:00

Здравей Кастрат,
Още ли боцкаш своят телефон или с пръстчета го галиш?
Смени ли си накладките и ангренажният ремък? Завери ли си газовата бутилка?
Отиде ли на работа в 8.30? Спокойно, ще си тръгнеш в 18.00 - знам ;) Ще поцъкаш, поцъкаш, колко да поцъкаш малко пасианс или ферма и после вкъщи. А пусна ли телевизора? Или той има дистанционно и от стълбите може да се пуска? Телевизия ли гледаш или телевизора зяпаш? Събуди се! Не заспивай! Това предаване е интересно, ето една жена яде хлебарки. Не заспивай. А, да, може и да превключиш, все пак имаш избор. Този който дърпа тир с челюсти по 56 канал е по-интересен - признавам. Добре де, седни малко на компютъра, днес не си седял цял ден, а по телевизията от триста предесет и шест канала нищо няма за гледане, но ти ги имаш! Провери си пощата, но ти можеш и от телефона да я провериш. За тридесети път я проверяваш, но само спам. Или писма от отдавна забравени съученици лишени от всякакъв смисъл и пратени до сто човека наведнъж.
Хайде лягай, че утре е работен ден.
Стана ли? Будилника пак разцепи тишината :) Да не забравиш да си обуеш обувките преди да се качиш в колата. Какво слушаш? Всичко - каквото пуснат по радиото, нали! Знам, знам! Вече всички слушат всичко. Във всяко задръстване слушаш всичко. Седиш зад волана на своята кола "нов внос, гаражна, карана от баба на 88 години с широк отопляем гараж", държиш геврека жалък, не помръдваш вече десет минути и палиш втора цигара. За десет минути знаеш ли колко неща могат да се направят? Но ти ги преседя слушайки "каквото пуснат по радиото".
Хайде лека работа и да ме тагнеш днес на снимките от тиймбилдинга.

Едно

2011-02-09T18:32:00.004+02:00

Това е едно стихотворение, което преписах от тоалетната на бара "Кораба" в Синеморец. Скоро го изрових и реших да го публикувам, тъй като вече е замазано с бяла боя в самият бар.
За съжаление не знам автора, но сигурно е голям мъдрец :)

Тъй тъжен днес'ка е кенефа
Нелепо плочките мълчат
Разделят се лайното и човека
и всеки тръгва сам по своят път

Човекът по дела човешки
наред с другите подобни същества
Лайното по тръбите тежки
надолу с другите лайна

След час човекът огладнява
забравя своето лайно
Лайното също го забравя
тъй сякаш те не са били едно

Навярно мъката е неуместна
а, може би така е по-добре
а, може те отново да се срещнат
Там нейде в синеморското море

Да живее ай фоун!!!

2011-02-06T17:45:00.004+02:00

Отдавна си мисля как хората са се затворили и роботизирали. Никога не съм могъл да намеря думи да го опиша. Не мога да изразя това, което ми е в главата, тъй като е много и във всякакви разновидности. Но гледах един филм (Everybody's fine) и видях всичко, което си мисля заснето в един филм. Препоръчвам го на всички, на които им е останала малко човещинка.
Четох и бая коментари и отзиви от филма и прави впечатление хората колко повърхтностно гледат и мислят. Защо? Ми защото са роботи. Имат iphone и ipad и всичко останало им е ОК. Но, всъщност носят и iheart и isoul, затова е ОК.
Не мога да повярвам колко елементарни стават хората.
Бездушни!
Спирам, че няма смисъл да се пише по темата... :)

първа струна, втора кръв

2010-07-19T14:53:00.004+03:00

Дълго пътувахме. С влак, рейс и малко пеша. Пеша силно казано, тъй като той ме носеше на рамо.
Не ми се спеше макар, че пътят беше дълъг. Разположихме се на плажа и аз седях на пясъка под жаркото слънце, докато те опъваха палатките.
Доста топло ми беше. Много се зарадвах като ме разположиха в палатката. И аз си починах.
Вечерта около огъня пяхме доста. Доста, доста - цяла нощ. Беше и моята приятелка. Много обичам да пея заедно с нея. Разбираме се страхотно и ми е много приятно като сме заедно. Много споделени мигове имаме с нея. И доста слънца сме посрещнали.

Развиделяваше се, а ние с моята приятелка продължавахме да пеем. Развиделяваше се. Ставаше по-светло и облаците се окъпаха в оранж. Всичко стана светло, морето блестеше. Запяхме "Thank you". И тогава Слънцето ни погали. Първите лъчи ни милваха, а ние пеехме от душа. Пеехме затова, че има слънце, че ни гали, топли и дава смисъл на живота. Пеехме затова, че ни обича и ние го обичаме, затова че отново го виждаме, че отново сме заедно. Пеехме затова, че се обичаме и го посрещаме обичайки се.

Пеехме, защото душите ни пеят, а слънцето пееше с нас... ;)

703

2010-07-08T09:04:00.004+03:00

"На 28.06.2010г. СЛЕД 17 ГОДИНИ ЦЛУБ 703 ЗАТВАРЯ!!!
БЛАГОДАРЯ ВИ, ЧЕ БЯХТЕ С НАС!!"
Това е надписа тези дни на вратата на едно от заведенията, които са част от мен. Не знам защо ми стана тъжно, като това е просто едно заведение, а барчета - бол.
По някакъв начин си беше станало малко мое си. Обичах да ходя там сам с мислите си или просто да си чета вестник, който тези добри хора винаги купуваха в Събота - новият брой топъл, топъл. И с приятели съм го посещавал и сутрин и вечер и на обяд и следобяд. То беше с характер и собствена атмосфера. Много ми харесваше, че по което и време да се отиде, вътре беше едно и също осветлението - приглушено като за игра на покер с уиски и пури. В същото време не беше никак претенциозно. Леко тъмничко, тихо и спокойно.
След като прочетох табелката се почувтвах неловко и както всеки би направил, споделих го с единственият човек, който би ме разбрал. Повайкахме се малко и туй то. Е, да поолекна, хубаво е да имаш сродна душа, когато ти е леко кофтичко.
Сетих се и за един приятел, който разбра, че вече несъществува едно негово си заведение и започна да звъни по телефона и да вика: "Копелеее, знаеш ли какво? Няма ги "Пънчетата". Сигурно 15 човека прозвъня.
Може би на всеки се случва чат - пат такова нещо, но на мен одавна не ми се бе случвало.
Все пак доста години съм го посещщавал.
Имам доста такива местенца - мои си, но не мога да преглътна загубата още.
Ще трябва да се запълва бройаката с някое друго.

Всъщност тук много по-добре е казано, това което чувствам, а някакси не мога да го изкажа...

Leavin' on a jetplane

2010-05-14T12:21:00.008+03:00

Винаги, когато съм изпращал някого на летището най-кофти момент за мен е прегръдката за довиждане, раздялата. Мъчно е.
В изчакването женският глас на информационната система в терминала да привика пътниците за качване на борда винаги ми е било много неловко. Делят ме минути от раздялата със скъп човек. Не ми се говори, тягостно ми е. Забелязал съм, че и останалите хора си говорят пълни безсмислици - колко часа е полета, има ли часова разлика, как е времето и други тъпотии. В един момент тези разговори се прекъсват от монотонният глас "Молим пътниците за еди кой си полет да се отпарвят за еди къде си". Помъкват се куфари и чанти към гишетата, претеглят се, товарят се на лентата и изчезват.
Започва мъчното сбогуване. "Лек полет", "И умната там", "Взе ли си вода" "Взе ли си не знам си к'во си" и т.н. безсмилици, които всички сме чували и отвратително маскират истинските чувства. Прегръдки, мили думи, понякога сълзи и заминаващият се отправя за регистрация на документите с паспорт и билет в ръка към вратата указана от монотонният женски глас. Тя се затваря зад него, а той изчезва. Не се вижда човекът, с когото до преди малко не съм искал да се разделям, за мен той е заминал вече.
Тръгвам си. Бавно. Поглеждам таблото със светещ надпис на полета, който ще го отведе далеч. Не изчаквам докато самолета излети. Тръгвам си от летището с "топка на гърлото". На път за в къщи си мисля за това какво сме преживели, къде отива, какво ще види и как ще го завърти животецът. Абе тягостно...
Скоро изпратих отново скъп и то МНОГО скъп за мен човек, който дори не знаеше, че го изпращам. Просто знаех часа на полета и не отидох до терминала, а от другата страна на летището, тоест перона (там където паркират самолетите).
Гледах как товарят багажа на борда, пълненето с гориво, качването на пътниците. Всичко, което се случва в подготвката за полет. Бях сам с мислите си. Милсли за човек, който сега е на борда и му обясняват как се диша с маските за кислород и как се използва спасителната жилетка под креслото, докато крилото продължаваше да се пълни с керосин, а в задният багажник сложиха последният куфар и го затвориха.
Беше тихо. Бях сам. Нямаше го неловкото мълчание, безсмислените разговори от изпращането на перона. Но усещането, че някой там на борда заминава е много по-силно, тъй като се наблюдава цялата подготовка на полета.
Всички обслужващи коли и хора си свършиха работата, пилотите се качиха и започна буксирането. Самолета премина покрай мен и продължи по рульожката стигайки мястото за излитане. Спря. Имаше други за кацане, след което се завъртя и застана на старта на пистата посока Запад. Гледах го отдалече и си мислих как милото човече е затегнало коланчето, тръпнещо в очакване. Старт - най-готината част от полета. Отначало се движеше доста бавно, но ускорението е страшно в комбинация с тътена на двигателите. Към средата на пистата се отлепи носовият колесник, а след секунди и целият самолет се понесе плавно над пистата. Представях си усещането в този момент, когато корема ти натежава и ти се гади. Прибраха се колесниците, самолета се отдалечаваше бързо и ставаше на точка. Виждах как милото братовчедче се отдалечава с една машина, към една страна, към нещо незнаино, нещо ново, нещо което я чака, нещо неоткрито. Отива да откривателствува :)
Самолета стана толкова малък, че почти не се виждаше. Нямаше раздяла. Но, по-мъчно изпращане няма! Прибрах се и продължих работа разсеян от мисълта за раздялата.

Как се правят деца

2010-04-07T12:00:00.001+03:00

-Слушаш ли Пинк Флойд? - питам аз.
-Ха, ти бъзикаш ли се? Та, ако нямаше Пинк Флойд, нямаше да имам деца...

нов свят, нов живот

2010-01-22T14:03:00.008+02:00

Седях в един магазин. Съдбата ме доведе в него. По-точно - висях, висях до прозореца. Аз всъщност съм от Белгия. Един майстор там ме роди. Така и не му разбрах името.
Висях си и гледах през голямата стъклена витрина. Ден подир ден течеше времето. В магазина влизаха всякакви хора. Опитваха различни неща. И за мен питаха няколко пъти, но отново оставах да си вися.
Беше топло, а навън слънцето жарко огряваше малката уличка.
Денят вървеше към своят край, а продавачите се приготвяха за затваряне на магазина.
В един момент вратата се отвори, влезе едно момче. Погледна ме и попита дали може да ме види за малко. От куката до прозореца ме свалиха и се озовах в ръцете му. Няма да забравя първият ни допир. Някак си беше като прегръдка. Първо ме докосна по грифа, ключовете. Опознаваше ме. Леко плъзна ръка по лака, който в Белгия доста чаках да изсъхне. След това засвири. Не знам дали е добър, тъй като е първият, който свири на мен. Другите клиенти само питаха за цената ми.
- Ще я взема. - рече то и продължаваше да свири.
Опаковаха ме в кутията, в която едно време пътувах за България. Купи ми нови струни и излезнхме навън, а аз под неговата мишница в кутията умирах от радост, че ще оживея. Ще има кой да се грижи за мен и да ме топли. Имам нов приятел!
На две крачки от магазина, моят нов господар седна на една кашпа и отвори кутията. Първо ме огряха лъчите на залязващото слънце, после видях ръката му как се протяга и бавно ме извади. Вдишах от деня и се вкопчих в прегръдките му. Отново ме гледаше някак си влюбен. Засвирихме отново.
Радостно звънтях в ръцете му, а той не скриваше радостта си от нашата среща.
Дълго си седяхме така, докато не дойдоха негови приятели да ни вземат и да се приберем заедно в къщи. Намери ми място в стаята и излезна.
Радостна стоях и не можех да заспя, толкоз вълнуващ ден беше - обич от пръв поглед, нов приятел, нова любов...

787

2009-12-17T10:35:00.001+02:00

- Видяхте ли вчера официалното представяне на Boeing 787?
- Да, тъкмо си мислихме колко голям са направили контейнера за лайна в тоалетната...

Сутрин

2009-10-21T10:40:00.001+03:00

Много е интересно как доста неща се повтарят всеки ден. Тече цикълът, една центрофуга ежедневна, въртяща се с въртенето на земята. Толкоз неща се повтарят с невероятна точност. Сякаш метроном отброява ритъма на ежедневието.
Всеки ден ставам по едно и също време. Измивам се, пускам кафе машината да загрее докато се обличам. Облечен правя кафето.
Излизам на балкона, паля цигарка и поставям чашата на перваза. Тихо е. Градът бавно се събужда. Това са моите откраднати 5-10 сутрешни минутки в пълно спокойствие и тишина. Бавно отпивам всяка глътка смесвайки я с плътният дим от цигарката. Гледам празната улица още неогрята от слънцето. Всичко е спокойно и някак спряло.
Отпивам кафе.
Отваря се входната врата отсреща. Излиза момиче на около 25 години с куче. Затваря вратата, прави две крачки, слага си слушалките и тръгва към парка, за да я разходи кучето. И така всяка сутрин по едно и също време с точност до минута. Знам точно на коя глътка кафе трябва да излезе.
Дръпвам от цигарката...
Два входа по-нагоре излиза мъж с очила на средна възраст и тръгва с кучето си на разходка в парка. Прави няколко крачки и той слага слушалки. Понякога поглежда към мен, понякога - не. Но всяка сутрин знае, че аз съм на балкона, както и аз знам кога ще излезе от тях, на коя плочка ще си сложи слушалките и къде ще го разхожда кучето.
В момента на този ритуал осъзнах, че съм се превърнал в наблюдател.
След кучкарите минават и разносвачите на един безплатен вестник. Минават винаги двама, търкаляйки празни колички навярно на път
за зареждане на новият тираж.
След 15-ти Септември в тази цялата картинка се появиха и ученици.
Гася цигарката и се изстрелвам към спирката. Там едни и същи физиономии всяка сутрин. Знам кои на коя спирка слиза, макар и да не ги познавам.
Слизам на последната спирка и започвам работният ден.

???

2009-10-15T21:49:00.001+03:00

Правим хуманоиди или ние се превръщаме в роботи?

Waitin' for the sun

2009-08-31T11:51:00.003+03:00

"Кога си отпуска?" - винаги този въпрос ми е звучал като "кога те пускат". Период, когато разполагаш със своето време, своят живот независещ от никакви други обстоятелства и ангажименти, когато си свободен, реещ се в неизвестността.
Това е времето, когато живееш както искаш и го правиш както го желаеш. А, колко е това време?
Толкова е кратко, че в продължителността на една година се равнява на капка бира в празна халба.
Трябва да се живее ежесекундно, за да има спомен от всеки миг.
Минутата да е изпълнена с приключения и да ни се струва като час, часът като ден.
Тогава този отпуск, колкото и да е кратък, ще ни се стори достатъчно дълъг.
Моят е достатъчно кратък, но успях да го изпълня с неописуеми емоции.
Сега, когато съм отново в заобикалящият ме свят ми малко мъчно и тъжно за миналото и приключило изживяване, толкова хубаво, чисто и завършено.
Не искам да гледам снимки, не искам да ги показвам.
Няма смисъл.
Не искам и да разказвам.
Всичко е изживяно, не може да се заснеме, не може да се разкаже, не може да се покаже.

Просто не съм почернял след морето и това е...

Животът е прекрасен и той продължава. Готин, желаещ изживяването му.

С як инвентар напред вървим!

2009-06-25T08:49:00.007+03:00

- Новия ми шутър е лудница човече! Само като ходиш и ти изкачат смитъри дори и един път да са дигнали чарга ме бутат! Наш к'во е! Ама инвентара ми е лудница - кнокбак на 10 резисти мнооо яки и сосерки и не ме помпат много ама хамардините, смайтерите и чаргерите ме праат леш. Има и некви назобени лъкозони, по-яки от паладините ама тях ги помпам!
- Аха... - отговарям без да разбирам нито думичка от изреченото.
- И ти помпаш, а хеликоптера те чака, а те като помпаш и тичат по-бързо към теб, но аз вече имам колан с декс и по- не ми взимат кръвта.
Бях спрял да го слушам и механично през известно време повтарях "аха". А, монологът продължи доста време. Не можеше да свърже едно просто изречение, а докато говореше очите му светеха, жестикулираше неадекватно, а изгладеното му мозъче не стигаше дори да си инсталира сам играта. Все едно говори за друг свят пълен с чудовища, който го преследват, за да го убият, а той бяга, стреля. Някъде го чакат го хеликоптери, за да успее да избяга. Това разбрах от петте процента думи, които разбирах от всичко, което избълва. Беше обсебен! А, е на 25.
Едно време и ние играехме компютърни игри, но си бяхме нормални идиотчета - деветокласници. Спомням си само една дума от онова време - бот. Това е виртуален противник в играта управляван от компютъра грубо казано.
Може би най-тъжното е, че и малки деца са така обсебени, че израстват в този свят така побъркани и в един момент го сливат с реалността. И в един слънчев ден влизат в даскало и "помпат по кнокбаците", които всъщност се оказват техните съученичета.

Не знам къде ще му излезе края... Но не е на добре таз работа...

+++

2009-06-12T16:13:00.003+03:00

Осем влизаш пет излизаш
лапаш монитор
трийсти чукаш банкомат

/Първият ми опит за хайку/

Euro WC

2009-06-11T11:54:00.005+03:00

Винаги съм се възхищавал на геният, който натурално се помещава във всеки един истински Българин, раждайки неповторими решения, творения и какво ли още не.
Отскоро наблюдавам едно произведение. Една тоалетна. Химическа. Оранжева. Всички са виждали, ясно е. Но тази седи на един тротоар точно до оградата на "Ръководство на въздушното движение" (РВД). Изглежда като бензинова колонка сред пустиня, безумно е. И най-важното - безплатна е!
За първи път я видях доста рано (към 7 и нещо сутринта). Нямаше никой. Пустош. Чудих се кой ли я използва?!?! Летището е далеч, служители на "РВД" - немислимо. Бре! Но, към обяд вече беше друго положението, което се повтаря всеки ден. От нея до летището се простира дълга колона от таксита - ментета. Те нямат право да обслужват летището, затова седят там и като кацне самолет започват да кръжат пред терминала докато не се качи някой мил чужденец. До Шератон ще му струва 119лв. (знам го от първа ръка). Та, тогава зацепих, че тази ми ти тоалетна е поставена за милите ни таксиметрови шофьори, да има къде да се облекчават докато дебнат своите пътници.
Интересно е те как използват тоалетната. Виждал съм трима шофьори наредени един до друг пикаят през оградата. Тоест, пикаят в двора на "РВД" точно до тоалетната. Welcome to BG! We are in Europe, нали!!! Неописуемо е. Това е първото нещо, което всеки чужденец вижда буквално слизайки от самолета. Но май е по-добре да види как пикаят, отколкото да го возят на космически тарифи, а? Де да знам и аз...
Веднъж се качих на рейс 284 от летището, зачетох се в едно списание, но ми се стори, че рейсът спира много по-рано преди да е наближил следващата спирка. Вдигнах глава. Оказа се, че сме спряли точно пред тоалетната. Предната врата беше право срещу нея, което ми подсказа какво ще се случи. Но фантазията ми не е толкова голяма. В този момент се чу много силно свистене. Шофьорът изпускаше въздуха на предна дясна въздушна възглавница, което накара рейса да се наклони напред и на дясно, а стъпалото на предната врата се изравни с височината на тротоара и приличащият на сумист шофьор слезна бавно, пръхтейки тихо. Отвори вратата и влезна в оранжевата кабинка на желанията. Всички пътници, макар и малко гледаха през прозорците някак си съпричастно, все пак бързаха да се приберат. Кой от работа, кой от странство.
Точно тук и точно преди отварянето на вратата на тоалетната липсваше едно мощно и звучно пускане на водата от казанчето, подкрепено с бурни ръкопляскания от страна на пътниците. Излезе видимо облекчен. Качи се бавно в рейса. Възглавницата започна да се пълни с въздух и след минутка потеглихме отново по маршрут.
Кой знае колко други неща помни тоалетната. Да можеше само да говори...

Малко по-айляк е работата

2009-04-16T14:16:00.015+03:00

- Брато, 'айде да ходим на авиошоуто в Пловдив. - рече планера и след час и нещо бяхме на път. За съжаление си беше забравил панела за касетофона и трябваше стоически да изтърпим дрънканията и стенанията измучани от келеша на задната седалка.
За щастие пристигнахме доста бързо, в противен случай трябваше да му счупим китарата в главата. В Пловдив ни чакаше авиодаскалът, организирал цялата вечер със съответните резервации и предварително планирани дестинации. Само спането не беше ясно, но имахме предвид едно кашенце.
В центъра на града, до площада и градската градинка се намира туристическа спалня. Не идваме за първи път. Нямаме телефон за връзка с домакинката, но той грижливо е написан с молив на врата. Спалнята зееше отворена отвсякъде като Аврамов дом, а вътре нямаше никой. Разходихме се по долният и горният етаж, но беше празно.
Звъннахме на жената. Отново онази неадекватен глас от миналата година, който изрича 10 минути слова и всъщност нищо не ти е казал. Докато и обясним къде сме, от къде имаме телефона, защо не сме се обадили по-рано, колко души сме, на колко легла ще спим, за колко вечери ще спим се мина доста време. Обясни ни, че е дълече и не може да ни настани, което и от пръв поглед се виждаше. Остана варианта да я изчакме там, но на даскала не му се понрави да чака някаква кукувица, като са го налегнали тежки дела, а има и програма под час.
- Няма време бе майна! Трябва да се работи! Дай аз да й се обадя! - ревна той а телефона му вече беше залепен за ухото.
- Ало, пак сме ние от спалнята... - започна той. След продължителен разговор, видимо изнервен след поредните безумни обяснения, които вече бяхме обсъждали с нея затвори телефона. Всички го гледаха с очакване...
- Отиваме на площада където продават катми да търсим Сашо, защото майка му може да ни настани. Старта на тази безумица беше даден с тези думи и облян в смях.
Стигнахме катмиджийницата. Сашо го нямаше, но след дълги поредни обяснения, кой сме и защо търсим Сашо или по-точно неговата майка, се сдобихме с телефонният му номер. Ето, че един даскал и един майстор на катми вече си говореха.
Нашият представител изгуби 5 минути в обяснения кой сме, за какво се борим, защо търсим майка му. А все пак трябваше да работи.....
- След 10 минути ще са с майка му пред спалнята. - Рече той и тръгнахме обратно към изходната ни позиция.
Запознахме се и поехме по същество. Отново обяснения ама хиляди! Добре, че майната се разправяше, аз нямам нерви да обяснявам всички тези идиотщини по 100 пъти.
Та стигнахме до приказката "колко ви дължим". Жената леко примижи очи като с едното гледаше леко нагоре все едно се целеше във врабче на улука и започна:
- 4 по.... колко сте?
- 6.
- 4 по... 6..., 2 по... 4 по... 6......Ми... 25 - остсече тя.
- На човек?
- Не не и за шестимата ви.
- Значи по 4,20лв?
- Да, да. - замълчахме и платихме, след което избухнахме в дружен смях с възгласи "Айде бе, ще те черпа едно спане!"

И така, вече си имахме подслон. Запътихме се към работното място на авиодаскала. Поработихме, притиснати от часа, който трябваше да спазим. Все пак и членската карта му висеше на косъм, ако не се бяхме постарали, затова дадохме всичко от себе си. Най-важното е, че научихме историята за Губка и цялото нейно поколение и как се вади паспорт за утре.
Тръгнахме да си ходим, когато лъжливото овчарче установи липсата на ключовете от неговото МПС. Както беше пиян, придоби бързозапомнящата се недоумяваща физиономия от едно време, все едно е чул отново "По тихо там озат!!!".
След дълго търсене на ключовете се отправихме към едно барче, в което ни заляха с Jimi Hendrix и Led Zeppelin. Планера обсъждаше доста неща с доста непознати хора, обикаляйки заведението като електрон. Останахме трима и решихме да сменим заведението.
Следвахме майната и се озовахме в някаква дискотека, където под звуцине на Guns and Roses се върнахме в 7-ми клас. Към компанията се включиха и други непознати хора.
Всички заедно се озовахме в градската градинка и там осъмнахме.

На сутринта решихме да ходим с една кола на авиошоуто, тъй като за ключовете за МПС-то на лъжливото овчарче се знаеше само, че са някъде в Пловдив. Планера натисна копчето на дистанционното за неговата кола и прозвуча "тит-тит", но нищо не се случи. След малко стана ясно, че не може да се отключи и авиошоуто го видяхме през крив макарон...
Как се оправиха планера и овчарчето оставям на въображението ти :) Само ще спомена, че прилича на текстова задача по математика от седми клас, където един велосипедист тръгва към точка "Б", но спира да пие вода за 4,15432 минути, а след това го духа вятър по посоката на движението, но след 1/2 час завалява дъжд и му се развръзва връзката на обувката, но продължава своето движение по наклон 3 градуса и 5 минути с челен вятър 3м/с, а накрая се пита за колко не знам си какво еди какво си.
Но те решиха задачата с две коли, един ключ и няколко курса "А"-"Б"-"А"-"Б".

Абе важното е, че сме живи и здрави :)

Билки

2009-03-31T11:19:00.000+03:00

- Да пия бира в парка... m-m-m i'm lovin' it! - отсече Шефа и отпи от бирата си с наслада.

music stuff

2009-03-14T19:08:00.004+02:00

Всеки в живота си помни първите докосвания на музиката. В тези случки се крие
една касетка (според ЕГН-то касетка може да е заменена от плоча, ролка, диск,
флаш памет, но при мен беше касетка) и някой, който ти я подава с думи от сорта
"чуй го! лудница е! Еди-кой си праска жестоко соло в третата песен".
Интересното е, че този момент остава завинаги запечатан в главата на човека,
който вече е чул жестоткото соло например. Отваря се една нова врата, нова
мания. Преследване на нещо, което те е запленило от първата секунда.

Помня първата ми касетка. Queen - Greatest hits II. Бях в първи клас. Баща ми си я
беше купил и докато я слушаше, дочух музиката и му заявих, че искам абсолютно
същата.Изтърках я от свирене. Това поставя началото на една фуния, цедка, която
тепърва ще се настройва през годините. Но основите бяха поставени. Основата на
възприемане и слушане според, която нещо ти харесва или не.
Вълната беше голяма и дълга...

Второто цунами беше, когато Вуйчо ми си купи две сборни касетки на Deep purple.
Той си ги слушаше, а аз се мотаех около него. В един момент ми извика "слушай,
слуашай"! Бааам Bloodsucker! Рифът ме порази, а писъците на вокала ми се
сториха извънземни. Поисках същите касетки и тях изтърках от слушане, два пъти
им лепих лентата и т.н. Това събитие постави основите на хард рок вълненията ми.

Веднъж в нас стана грандиозен купон. Цяла нощ танци! В ранните часове един
приятел на баща ми извади няколко диска. Всъщност не мога да опиша с думи
това, което почувствах. Беше led zeppelin. Нещо, което те удря веднъж и завинаги.
Четох текстове, слушах всяка песен хиляди пъти. Отделно чувах всеки
инструмент. Рисувах знаците им по тетрадките си. Учих песните им да ги свиря на
китара. Бях полудял.

За мен хората, които се появяват и ти подават по нещо са като будители. Отварят
врата, влизайки през нея започваш нов етап, ново опиянение, нов живот, нова
мания. Ставаш музикален сектант. Тези хора всъщност се появяват за миг, но
оставят толкова много, че цял живот носиш в себе си музикалната религия.
Всъщност всички тези глупости ги пиша, защото вчера разбрах, че и аз съм се
явил по този начин някъде, оставил съм нещо и съм си тръгнал. Толкова се
зарадвах! Странна радост, неизпитвана до сега. От другата страна съм - outside
the wall. Толкова е прекрасно. А, най-хубавото е, че групата, която съм подал е
начин на живот. Слушаш, слушаш и винаги има какво ново да чуеш, изследваш,
анализираш и т.н. Музика, която се чува, не се слуша. Ти си там, вътре. Върти те. Изплуваш и пак се потапяш. Залива те вълна след вълна. А, като свърши албума оставаш безмълвен и чакаш малко за да се върнеш на земята.
Присъединил съм още един, в сектата. А, на всичкото отгоре е роден на моята рожденна дата.

Прекрасно!

Еделвайс

2009-03-04T00:06:00.001+02:00

- Изпиха караваната дее'би децата! - Извика хижаря и тръгна по пътеката да смени двете празни каси бира за пълни.

Докъде я докарахме?

2009-02-23T13:21:00.006+02:00

- Здравей, как си? Какво правиш?
- Ами нищо, работа...
- Да бе ясна е работа, кажи освен работата как си и какво правиш?
- Ми... то, съм малко изморена след работа... Ми... ми скайп.
- ?!??!?!? @#$#$%#$%&^#$%&^%^&%^&&#@@#@#$%^*!?@%3456#$&^%^%&^%&$@#%#!@$Ч@#?!?!?!?!?!?!

Трилогията на знанието

2009-02-23T09:39:00.003+02:00

- Румян да стане и да намери коренът! - изкънтя заповеднически гласа на
преподавателката по Математика 3, всявайки ужас с вида си и с предмета, който
преподаваше. Беше голяма, едра с лош начумерен поглед, стрелкащ се зад
големите й очила, под събраната и вежда приличаща на лястовица.
Такъв образ по подразбиране трябва да носи име като Донка, Цонка или Пенка и тя
го носеше. На такъв образ много повече би му отивала мотика, отколкото тебешир
или химикалка. Но тя не я носеше.
Затвори тефтера и погледна върху тишината от притаени глави на
студентите - острилки.
Румян имаше представа какво е корен, но сам знаеше, че шансът да го намери е
толкова голям, колкото да я целуне.
Бавно стана и се запъти към дъската. Взе
плахо тебеширът и го допря до дъската, сякаш да се облегне на него.
Задачата беше от онези, които се решават на няколко дъски, тоест решаваш,
триеш всичко без първият най-горен ред, решаваш - триеш, решаваш - триеш и на вторият изписан тебешир някъде по средата се крие корена.
Плахо започна с видима несигурност в това, което прави. Успя да напише един, два реда и спря.
- Какво има колега? - обади се онова, седящото на бюрото.
- До тук съм... Не мога да продължа.
- Вие Математика 1 взел ли сте?
- Не.
Всъщност от Математика 1 Румян си спомняше адюнгираните количества, но ги знаеше до толкова, колкото да осъзнава, че не им е мястото на тази дъска и по това време.

Започна тя да диктува решението, сякаш тактуваше валс. Так, так, так. А, Румян пишеше...
Спря такта.
- Продължавайте нататък.
- Ми, не знам как.
- ?!?!?! - погледът и заприлича на краварка, която вижда арфа и контрабас едновременно.
- Колега, вие Математика 2 взел ли сте?
- Ми, не. - изрече клетникът, а така му искаше да се изсмее.
- Сядайте. Не знам как ще вземете Математика 3. - отсече тя.
Свърши и това. Първият сблъсък с Математика трета част.

Колега, не ме занимавай с глупости

2009-01-20T16:12:00.003+02:00

Неотдавна Шефът беше пуснал една публикация по повод треската около кандидат-студентските изпити. Интересното е, че изровил стара тетрадка по литература и е цитирал едно време какво е писал в училище. Теми, есета, ОЛВ и т.н. Естествено и всички останали сме писали подобни глупости.
Сетих се и аз за архива. Търсих точно определено нещо оставило дълбок и неизтриваем прорез в паметта ми.
В едно упражнение в университета трябваше да се напишат малко теорийка, сметчици и други забавни работи на тема коаксялни кабели в специален протокол. Естествено там (университета) правилото "защо да е просто, като може да е сложно" важи на 100%.
Теорията гласеше:

"В по-нискочестотния обхват коаксиалните линии се изработват във вид на многопроводни концентрични системи от успоредни проводници. Външният проводник се образува от няколко проводника, разположени по образувателните на кръгов цилиндър във върховете на правилен многоъгълник, вписан в направляващата окръжност на основата на цилиндъра. Броят на проводниците се избира не по-малко от четири. Вътрешният проводник може да бъде съставен или от един, или от няколко проводника както външния."

След 10-15 прочита само погледа придобива по-тъповато изражение, иначе мракът си остава все същият. Ако имаше просто една картинка, всичко щеше да е от ясно, по-ясно. Естествено в учебника няма картинка, за да не разбереш случайно какво е коаксиален кабел.
Затова и студентите затъпяват с всеки следващ набор, защото всичко е безкрайно сложно, а всъщност е адски просто. Но, тъй като не може да се разбере, се наизустява или преписва без да се влага капка мисъл.

значка №1

2009-01-07T19:21:00.004+02:00

От вчера притежавам бронзовата значка на "100 Национални туристически обекта". Тя се получава след посетени 25 обекта, но аз така и не отивах да я везема, тъй като не обикалям България заради някаква си значка.
Вчера седяхме с най-добрата ми приятелка в едно кафе и просто решихме да минем през БТС да си вземем полагащите ни се значки - сребърна за нея, бронзова за мен и гаджето й. Речено - сторено.
След нужната консултация с портиера разбрахме, че петият етаж е целта ни. Взехме асансьора за по-бързо, но заседнахме на втория етаж с един непознат чичко.
Мислихме си, че ще идваме пак, тъй като наближаваше краят на работния ден. Някакъв глас от другата страна на врата се провикна:
- Дръпнете ръчката отстрани. - Хоп! Готово. Оказа се познат на чичкото, с когото бая полафихме вътре.
Устремихме се към етаж №5, но пеша. ха-ха-ха
Не очаквах, но вече съм много горд, че притежавам такова нещо.
Чувствам се като кавалер на някакъв си орден :)
Предполагам и мойта приятелка се чувства така....

бай, бай агейн

2009-01-07T15:36:00.004+02:00

Минаха празниците.
В началото на януари започва ежедневното изпращане на приятели учещи, работещи, живеещи или преживяващи в чужбина. Отново се събрахме, преброихме се и яко се напихме. Вече доста години се повтаря този цикъл. Лятото пак ще пием. После за Коледа.
Доста хора изчезнаха в цялото това претакане между България и някоя друга страна. Вече не се и обаждат като се върнат.
Много пъти съм се чудил какво приятелство може да е това, което се крепи на няколко срещи в годината концентрирани около Коледа и месец август. Дори някои имат и такива "връзки". Гаджето е на майната си, а ти седиш и го чакаш тук като идиот, за да го видиш 10 дни през лятото например. Пълен бълвоч. Те хората за 10 дни само със семейството не могат да се видят, да не говорим с някой друг.
Аз доста приятели и познати вече не виждам откакто са заминали. А, с останлите комуникацията се поддържа чрез skype, icq, facebook, ако въобше може да се нарече комуникация. Но, поне е нещо...
Въпросът е, че отношенията между хората охладняват като се виждат рядко. "Далеч от очите - далеч от сърцето" си е доста правилна поговорка и важи на 100%. Срещите се крепят на спомените от миналото и изтънялата връзка от едно голямо приятелство. Това може би сега е така, докато хората извън България все още учат. После не знам.
Общо взето вече ми е все едно кой се прибрал и кой не. Има само един човек, когото чакам.
Радвам се, че приятелите са ми тук и около мен.
А, с другите - ще чатим! ха-ха-ха

смс ли чакаш ти?

2008-12-25T16:36:00.000+02:00

От скоро си мисля как нещата, ценните неща в нашия живот се обезценяват. Губят стойността си. Обезличават се. Заличават се.
Шибаната работа е там, че за каквото и да се замисля е така.
Да вземем едно кино. Сега къде се ходи на кино? Мол, Арена... Няма значение кой филм дават, поемаме по пътя без много да мислим. Все ще гледаме нещо като отидем :) То и без това филмите ги връткат пред 15 мин. Първосигнално става всичко бе деееба! Като робот. Кино - Арена и това е!
Но там чарът е друг, щях да забравя. Няма значение филмът, важно е да тъпчем пуканки "Екстра Мега Пак +". Накрая се оказва, че само пуканки сме яли. Вярно, че и филмите в днешно време са за пуканкояди, не за зрители.
Колко много кина имаше до преди няколко години! Водеха се спорове къде е по-добре да се гледа даден филм. В едното звукът бил по-добър, в другото екранът по-широк и куп още глупости. Но имаше избор!
Сега изборът е дали "Екстра мега пак +" или "Мега пак"? А? Сложно? Да!

Онзи ден ходих в едно кино със затихващи функции за съжаление. Щяха да го затварят и него, но май се размина. Крепи се на спонсорство предполагам. Персоналът е на възраст колкото баба ми. Салонът прилича на провинциално читалище. Опърпан е. Скоро му смениха озвучаването, защото до скоро беше с едни "Респром" тонколони ако не се бъркам, но и да бяха други не се отличаваха много от познатите соц озвучителни тела. Но единствено там дават филми от началото на миналия век. Всякакви!
Единствено там има киноуниверситет, естествено любителски, но двугодишен. Лектори разказват за различните периоди на киното преди прожекциите. Много може да се научи за седмото изкуство там.
Скоро на същото място гледах филм от 1922г. със съпровод на пиано и симултантен превод. Трима души ти предават магията на киното като се брой и този, който сменя ролките на прожекционния апарат. Уникално е! Магия! Изкуство!
Всичко това за десетина зрители в салона, които са на преклонна възраст. Оборотът от прожекцията в този случай е около 40лв. Мъка!
Всичко хубаво изчезва лека полека.

И сега, на Коледа получавам едни смс-и от знайни и незнайни хора, които смс-и са по шаблон написани, дори ако се разровя в нета може да ги намеря. Написано веднъж, нажмите кнопку и хайде-е-е до 100 получателя наведнъж, които след 5 мин. не можем да си спомним дори кои бяха. Получавайки го забелязвам, че изпращачът не би могъл да напише такова пожелание.
Защо всичко става толкоз повърхностно? Всичко е аутоматик! Няма никакъв смисъл бахти?
Едно време камината у нас се отрупваше с картички, даже понякога мястото не стигаше. Сега няма нито една. И от няколко години е така.
Е да, смс-и бол!
Но, за да пратиш картичка трябва да отидеш, да избереш за всеки по една, да измислиш пожелание, да я надпишеш, да я сложиш в плик, да го надпишеш, да залепиш марка, да идеш до пощата (на мен по-весело ми беше да ги пускам в пощенските кутии на трамвайте), да ги разпределиш по градове и да ги изпратиш.
Но в целия този ритуал се крие празникът, за теб и околните, които скоро ще получат картички. Ти си им отделил достатъчно внимание, избирайки им подходящата картичка, подходящото желание и т.н.
Но естествено по-добре е да си гледаме коледната програма по телевизията и да цъкаме смс-и. Мъка! Мързел!
Пичове, не искам спамърски смс-и, мога и сам да си ги прочета в нета. Пък и 30ст. по-малко на мобилния оператор отиват така;) Което само по себе си е празник.
Не искам да си помислям децата ни как ще празнуват и честитят празниците. Със сигурност ще е още по-изчекнато. Може би телепатично. Готино ще е. ха-ха
Всичко губи първоначалния си смисъл и се обезличава.
Ценностите на хората изчезват...

pray for one way

2008-12-23T21:01:00.000+02:00

С настъпващите празници идва нещо още по-хубаво от самите тях. Повече ме радва дори и от дядо Коледа. Това чудо се случва винаги, когато има повече от два почивни дни. Сега отново тръпна като малко дете в очакване на чудото.
Какво се случва?
Както казват много хора - "софиянци си отиват по родните места". Този израз винаги адски много ме е дразнил. Звучи толкова кухо, колкото "Хайде да си ходим, в Перник вече повръщат" - подкана за напускане на работното място от седящ до вас колега по-често чувано в петък, а на някои места всеки работен ден.
Как някой път не си теглят куршума да им свършат мъките?
Та...
Наистина София в такива поредни почивни дни става празна. Всички се изнасят нанякъде. Дали по родни места, дали по села, градове - няма значение. По главните пътни артерии към столицата стават задръствания. Трафикът се разтича на всички страни, а потокът от МПС-та ме радва както едно време шоколадово яйце от Корекома. Искам да им махам с молба да не се връщат скоро.

Събуждаш се на сутринта.
А! Тишина.
А! Няма задръствания.
Няма аларми. Няма селяндури псуващи наляво и надясно. Няма ги и пичовете с "голфчетата". Няма блъскане в градския транспорт. Няма ги забързаните роботи по улиците, които се блъскат без едно "извинявай да кажат". Има места за паркиране. Спокойствие цари навсякъде.
В такива дни най-много обичам да карам колело по булевардите. Рай! Няма по-хубаво нещо. Като отвързан съм. А, ролери? По булеварда. Уникално е!
Ако карам кола, то винаги съм първи на светофарите. Стигам 10 пъти по-бързо отколкото друг ден.
Спомням си преди няколко години, си беше същото. В такива дни София си е един нормален град.
Поздравявам всички, които ще се наслядат на тези блажени моменти от утре.
Това е празник!
София се пренасели и оправия май няма.
Такива дни са един свеж дъх и след това пак лудница, мелачка, компот направо. Добре, че и тях ги има :)

мери крисмас и майка й

2008-12-22T12:20:00.000+02:00

Реших, че е време малко да сменя шаблона. Старият ми писна, а не ме кефеше кой знае колко много. Жалкото е, че не мога да си направя сам, а трябва да избирам от готовите. Та се спрях на този. Кефи ме, че е веселяшки и празничен :)
Но както и да е...
Идват празници и всичко е весело :)
Весели празници!!!

Списаревски

2008-12-18T18:33:00.000+02:00

Абе чета тук един блог и си мисля. Кой ли от връстниците ми знае нещо за Димитър Списаревски. Замислих се малко повече какво всъщност е направил той. Свалил е в бой една "летяща крепост", приближаваща София. Направил е първия български таран. Но картинката всъщност е била доста жестока.
Самолетите наричани "летащи крепости" са модел на Boeing "B-24"-Liberator и предходния "В-17". В случая става въпрос за първия модел (В-24) -с такива Америка е бомбардирала София в деня на геройския подвиг на Списаревски. Списъка с дати на въздушните атаки над София е доста дълъг. С екипаж от 10 човека, 3,6 тона бомби (за къси разстояния), 10 броя 12,7мм картечници, които са разположени от всички страни на самолета се превръща в едно летящо чудовище - летяща крепост. Притежава 4 витлови двигателя. Известни са хиляди случаи, при които такива самолети са се приземявали успешно с три неработещи двигателя, с над 1000 дупки от картечници по обшивката, с големи пробойни по тялото и без части от крила и т.н. Да крепости са били, при това огромни. Трудно се атакуват, защото отвсякъде отвръщат с контраогън, а и още по-трудно се свалят. Цялото това огромно снаражение обаче ги прави много тромави и инертни, затова те летят в огромни формации разработвани специално за всеки модел самолет, а около тях като лешояди летят техните пазачи - изтребителите.
Небето е почернявало от "летящи крепости". Например на 30 март 1944, когато е най-тежката бомбардировка са пускали бомби 370 бомбардировача в подобна схема.
Подобна е била и картинката на 20 декември 1943. Каква смелост и кураж трябва да имаш, за да излезеш пред такава "мелачка" от крепости и изтребители. Съотношението на силите били 1/50 в полза на врага, тоест ясен е края още преди да си излетял. Въпреки това летците са бранили гордо столицата. Списаревски закъснява за боя поради технически проблем в самолета му. Налага се да вземе резервен Месершмит 109. Срещайки огромната ескадрила избягва на два вражески изтребителя и се врязва в една от "летящите крепости" разцепвайки я на две.
Този подвиг оставя летецът завинаги в историята като първият таран - човекът торпила. Вторият - Неделчо Бончев.

Поклон пред тяхната памет! Поклон пред всички борили се за родината!

lovers...

2008-12-09T23:48:00.000+02:00

When the power of love overcomes the love of power the world will know peace.

Jimi Hendrix

Този цитат може би допълва предния ми пост с песента, която публикувах. В песента става въпрос за това, че когато човек има любов, такава вътрешна изпълваща го до горе, той обича целия свят. Като е влюбен още повече! Тогава този човек е най-богатия и се чувства като милионер, но не защото е богат, а защото има любов за всички!

Та, другият велик пич допълва "милионера" с горното си просветление.
Но според мен, малко хора биха му повярвали, защото много малко милионери има!
А, този пич е накъде горе при другия и според мен вихрят як купон.

P.S. а, на вчерашната дата пък за жалост са застреляли един пич от същият облак - John Lennon - повод да се напише нещо там където трябва! (Между другото одавна се каня)

Feel like a millionaire

2008-12-08T13:42:00.001+02:00

Поздрав за всички, които се чувстват милионери пръскайки любов!
Ха-Ха :)

Размисли под Martin

2008-12-07T17:16:00.000+02:00

От доста време забелязвам, че все повече хора около мен консумират енергийни напитки (ЕН). В дискотеките наблюдавам от много време модерната комбинация ЕН + твърд алкохол. А, къде отиде зеленият S******I със сок зелена ябълка?
Спомням си когато се появи R** **ll на него имаше надпис "Да не се смесва с алкохол", но той доста бързо изчезна. Защо ли? Защото никой няма да пие само сокче, а ще го комбинира с алкохол и не би било приятно да има предупреждения от този сорт за този спорт. Започнаха и неустоимите промоции на клубовете - бутилка концентрат с 5 ЕН например. Страшна работа! Едно време промоциите бяха от сорта на "happy hour", в който щастлив час получаваш две на цената на едно или просто голямо на цената на малко. Но както всичко в тази готина държава и тези промоции се изродиха до бутилки. Няма да се учудя ако децата ни пият с дамаджани.
Сетих за темата вчера, докато наблюдавах масовата консумация на ЕН в една дискотека и си спомних моята първа от общо двете ми употреби на R** **ll.
Трябваше на 24 май да посетя рождения ден на един приятел роден на тази светла дата, който от близо 10 години се занимава с пазене на депутатите в парламента от бягство по време на заседания, а ако няма кворум ги събира по коридорите на парламента. Първо отидох на бала на моя приятелка, която обичам като сестра и там разбира се консумацията на алкохол беше повишена в компанията на готини хора и приятели. Стана време абитуриентката да заминава за ресторанта, а аз за рождения ден.
На рождения ден отново алкохол се консумираше бая. Разбрах клуба, в който ще продължи празненството на абитуриентската вечер. Стигайки там бях много пиян. Приятелката ми ме попита какво ще пия. R** **ll отговорих без да се замислям, след като го видях в ръцете й. Изпих го и след 20 минути се чувствах по-трезвен от бастун. Мислих си какви ли лайна има в тая чекия, че за 20 минути съм като нов, все едно сега съм се събудил, бодър, трезвен, с тонус и готов да овършее дискотеката от танци. Продължихме до сутринта.
На следващия ден се позачетох за магията малко повече. Предшественика на R** **ll е енергийна напитка, която се произвежда в Тайланд от една фармацевтична компания. Тя е в стъклено шише, не е газирана и е много по-сладка от тези ЕН напитки, които ние знаем. Абе като сироп за кашлица си е. Използвала се е масово от общите работници по строежите и тираджиите прекосяващи Азия на длъж и на шир през 70-те и 80-те години.
1982 един Австралиец отива в Тайланд изморен от часовата разлика в скока му между двете местни времена праска едно шишенце от ЕН и остава изненадан от ефекта. Връща се в Европа и с идеята, че все още на този пазар няма такова чудо прави малко разработки - газиране, не я подслажда толкова много, логото го запазва. Хоп 1987 се появява на бял свят R** **ll, като първият чуждестранен пазар е Унгария и САЩ.
В България не знам от кога се дистрибутира, но стана fuckin' modern. Забелязвам, че хората я употребяват като сокче, без да си дават сметка ко стаа аджеба.
Другото, което наблюдавам е употрбата на ЕН сред все повече и повече шофьори. Чудя се баща ми и много други татита как карат и продължават да карат без допълнителен октан в кръвта. Е, верно те не са modern mother fuckers.
Всъщност ЕН са много готин бъркоч от едни и същи основни съставки както пише на опаковката на R** **ll например:
"газирана вода, захар, глюкоза, лимонена киселина, таурин (1g), глюкуронолактон (600mg), кафеин (80mg), инозитол, витамини (ниацин, пантенол, B6, B12), аромати, оцветители (карамел, рибофлавин)".
По отделно няма смисъл да се разглеждат, все пак е важна цялостната комбинация и как тя ни прави яки пичове, пък и по отделно ако ги разглеждам се доближавам малко до химията, която не ми е стихията. След консумация резултатът е:
Аеробната издръжливост се увеличила с 9%, това ще рече, че ако сме ходили 100км ще можем да минем 109км след консумация или ако пуваме ще изплуваме 9%повече. Става въпрос за постоянно натоварване на мускулите във времето.
Анаеробната издръжливост се повишава с 24%, тоест ако вдигаме 100кг щанги (както аз например) сега ще можем 124кг. Става по-голяма силовата издръжливост на човека. Рязкото натоварване на група от мускули.
Наблюдава повишаване на бодростта с около 60%.
Концентрацията и паметта с около 10%.
Сърдечната честота с 15% при незначителна разлика в стойностите на кръвното налягане.
Времето за реакция се понижава.
Но, какво става всъщност? ЕН отключва енергийните резерви на организма. Тези резерви иначе не се усещат. Тоест после ни трябва повече почивка, за да възстановим и тях.
Повечето хора знаят как действа алкохола - влияе на системата, която контролира емоциите и паметта, намалява кръвоснабдяването на мускулите, действието върху малкия мозък намалява способността на човек да пази равновесие. Алкохола подтиска нервните центрове в хипоталамуса, които контролират сексуалната възбуда. С повишаването на концентрацията на алкохол в кръвта, се увеличава сексуалното желание, но способността да правим секс намалява. Употребата на алкохол води до дехидрация чрез действието върху хипофизната жлеза. С повишаването на концентрацията на алкохола, се нарушава дишането, сърдечния ритъм и температурните центрове. Човек диша по-бавно, налягането на кръвта и температурата спадат. Когато алкохола окаже влияние върху костния мозък, на човекът му се доспива и т.н. всички сме пили все пак, знаем ;)
Това което си мислих може би се оказва вярно. Докато ЕН напитка те "вдига" и те прави супермен, алкохолът те "сваля" и те прави парцал. А, на какво ще заприличаш накрая зависи от самия теб и съотношението им. Въпросът е, че тази борба дали ще си парцал или супермен е химико-физична и се води вътре в тялото, органите и във всяка една клетка. И двете напитки действат едновременно върху органите в тялото, но водят до коренно противоположни резултати.
Ето ето един прост пример: В една кутийка ЕН има толкова кофеин, колкото в едно кафе. А, кой пие водка с кафе? Ха-Ха!
Другото интересно е, че консумацията на ЕН вдига консумацията на алкохол с 36%, точно заради ефекта "супермен". Пием ЕН и не ни "хваща" => пием още. Носим много! Защо хабите алкохола бе хора? Като можеш да се напиеш с 100гр, защо трябва да изпиваш 136гр. Тоест ефекта на стотачката се постига с 136гр. (Да ме простят братятата от Джихада срещу трезвеността за нищожните количества споменати в примера горе). Тоест лесно правим равенството 100=136. Яко!
Промоции има навсякъде. Също и толкова магьосници. Които пият и нищо им няма. А, всъщност в организма са се случили толкова много неща, че да те е страх да си помислиш само.
Абе вие си му мислете, на мен ми беше интересно да прочета малко по въпроса.
Колкото до шофьорите, да си пият каквото им се иска. Стига да стигат до точка "В" живи, здрави, прави и корави, спазвайки закона за движение по пътищата.

Лятоска с Марушка по баирите

2008-12-05T22:29:00.000+02:00

Лятото бях в Лещен.
Съществуваше един малък проблем. Трябваше да занесем доста храна и пиене до една поляна. В кръчмата питахме евентуално дали се намира някой с кон, който може да пренесе цялата тази дивотия до горе. Кръчмаря без да се замисли ни каза да търсим бай Атанас - единственият жител на селото.
- Как така единственият? - попитах.
- Ми роден е тук и още тук си живее. - вече нямах търпение да го видя.
Разбрахме къде се намира къщата му и поехме нагоре по калдъръма. Не беше трудно да я намерим и да го извикаме да излезне.
Леко прегърбен миловиден дядо отвори портата, пазейки овцете да не избягат навън. Носеше каскет, без който до сега не съм го виждал. Погледа му беше смирен, дълбок, спокоен. Все едно цял океян от мир имаше зад тези сини очи. Нямаше изкуствени зъби, както и истински, което го правеше най-чаровният дядо на света. Говореше бавно, спокойно, ясно и точно.
Обяснихме му проблема. Без много да се чуди влезна в двора. След минутка дърпайки едно магаренце с подканите "айде Марушка" тръгнахме към колата да вземем товара.
Бая го натовари. Старателно връзваше всяка торба с въжето, което опаса няколко пъти седлото. Спокойствието във всяко негово движение, дори само в присъствието му ме шокира. Стегна здраво и постави един нож най-отгоре защипан от въжето. Според мен имаше малка вероятност да падне и затова и го предупредих, но той само кимна с жест, че си знае работата.
Тръгнахме по черния път, който водеше до поляната. Стигнахме за десетина минути. Разтоварихме багажа, но ножа не беше на мястото си. Малко яд го хвана бай Атанас, но "здраве да е" заключи той и седнахме на тревата, далече от останалите хора. Разпитвах го как е протекъл живота му. Нарочно го оставях той да говори. Беше ми безкрайно интересно. Гледах го в очите. Като вселени са. Два сини океана. Много
странно! Тогава усетих, че той е в унисон със заобикалящата го природа, слят е с тишината около нас. Спокойствието се усещаше дори в мигането на клепачите му.
Говорихме си може би 3, 4 часа.
Като е бил млад селото е имало училище, читалня, магазин, църква. Сега само църквата е останала. Хората там са само туристи, бай Атанас и кръчмаря. Разказа ми цялата втора световна война как е минала през селото. Как са дошли първо немците и са им изкупили абсолютно всички коне, магарета и катъри за тройно и четворно по-високи цени от реалните тогава. След това им слагали прожектори и през ноща атакували, за да мисли врагът, че идват машини. "Да видиш възпитание и култура!" - подчертаваше
дядото. Много хора от селата копали в околията окопи заедно с немците. След това дошли руснаците. Контрастът бил потресаващ. "Дава си пушката за шише ракия" - смее се той. "Изпоебаха ни бабите" - прихва дядото. Доста подробно раказваше неща случили се преди шейсетина години. Евалла!
Както разказваше и изведнъж стана и каза, че има работа и си тръгна.
Много пъти съм си мислил за него и бях решил като отида пак в Лещен да го видя.
Така и стана преди две седмици. Отидох до къщата му. Пред нея три кози чакаха да им се отвори врата, затова и не виках от улицата, а изчаках бай Атанас да отвори на животните. Леко портата се открехна. С едната ръка той държеше дръжката, а с другата придържаше едно малко яренце да не избяга.
- Здрасти бай Атанасе - поздравих го - Помниш ли когато носихме с Марушка до поляната едни торби?
- Помня, как да не помня. Когато си загубих ножа...
- Да - потвърдих, макар, че за ножа бях забравил.
- Айде ела да пием по вино, аз съм го правил. - покани ме веднага. Обясних му, че ме чакат и пак ще дойда специално.
И пак ми се иска да го видя. Може и един нож да му подаря.

Само шест

2008-11-30T23:31:00.000+02:00

Цял ден ми се върти в главата това, което исках да напиша. Разпиляно. Мъчих да го наредя поне в някаква последователност, гледайки през прозореца на колата млечната мъгла.
Прибрах се и разбрах, че съм номиниран за kreativ blogger. ?!?!!? shok!!
Странно, аз нито се имам за kreativ, нито за blogger, просто пиша без претенцията, че някой въобще чете.Но, мили ми бате Пейдж ме е номинира-а-а-а-л. Започнах да си задавам мно-о-ого въпроси.Ама защо, ама как? И общо взето още по-голяма каша ми стана в главата. И сега искам да напиша много неща ама няма да стане поради кашата в празната ми тиква.
Обърка ме това, че бих искал и аз да пробвам, но за целта трябва да тегля чертата, тоест да направя едно голямо претегляне. Това е онзи момент, в който се оглеждаш, взимаш поуки и продължаваш пътя. А, чертата се тегли рязко. Както едно време в бакалията преди да ти завият салама в амбалажната хартия теглят чератата на сметката, калкулирана на "елка 105".
Но, когато е планирано всичко е ОК. Та, това ме обърка, но ще опитам.
Както казва Mr. Пейдж "според регламента трябва да посоча 6 неща, които ме правят щастлив"

Те ги!

Семейството. И знам, че ще откривам и преотквам семейството все по-дълбоко. Знам също, че съм още в началото.
Приятелите. Много ги обичам! Много са различни и това безкрайно ме радва.
Откривателствуването. Обичам да откривам, покорявам, бродя.
Китарата ми. Не, че много мога да свиря, а пеенето често ми се забранява, кога с намек, кога директно :) ха-ха-ха. Но тя е била винаги до мен и ме е пречиствала. Достатъчно ми е само да я вида. Толкова неща сме преживяли с нея...
Музика. Обичам да я слушам, свиря, изживявам. Грамофона най-много го обичам
Всичко останало. Обичам всичко, което ме заобикаля! Хора, природа, тишината, мъглата, слънцето, луната, звездите, вълните, хората, които познавам и тез, които ще открия. Обичам целия свят...

Сега както казва Mr. Пейдж трябва да номинирам и 6 блога или сайта или и двете, което е отново бая трудно...

Пейджи. Обичам бате Пейдж. Чета го от самото начало и преди това :)
Шефа. Пише рядко, но качествено! Кефи ме :)
Иванченценцето. Като сестра ми е! :)
Мангето. Един мангал, който много обичам и се радвам, че го познавам. Той се чете по друг начин :)
Манге 2. Това е братът на Мангето на когото много се кефя к'ви ги върши :)
Смокиня. Там не се пише много, но са големи спомени и написаното стига :)

Е, те т'ва е май...

Пейдж, благодаря :) Много е яко на края ;)

7.30 АМ

2008-11-10T20:44:00.000+02:00

Беше 7.20ч. (7.20 АМ). Румян още спеше, макар че дойде спирката му за слизане. От 7.30 е на лабораторно упражнение по физика и ако закаснеeше с 5 мин. нямаше да го допуснат да мери и кaлкулира. Много пъти той се чудеше и си задаваше въпроса "защо всъщност на тези упражнения ние определяме неща, които са всекиму ясни?" Отново се почуди и слезна на спирката сгърчен от студа навън.
Упражнението започна точно в 7.30ч. Вдъхновен от темата "определяне на гравитационното поле" Румян написа следният стих, тъй като
друго не можа да измисли по въпроса:

С елка аз да смятам обичам,
наместо мацки да събличам!
Протоколчетата стриктно аз си пиша,
а, доцентът във врата ми диша!
Нежно той ме гледа:
-Дай си книжката колега!
-Много Ви в три,
каза мазно през зъби.
Край! Душата ми се сви,
ще го шибам до зори!

Влакът за София

2008-11-05T14:51:00.000+02:00

Беше септепври. Румян пътуваше часове. Влакът все така монотонно тракаше песента на релсите.
Гледаше вторачен през прозореца, където гледката се размазваше от скоростта на влака. Возеше се в "Бързия" за София.
През главата му минаваха толкова мисли, изпълнен с трепет той нямаше търпение да стигне столицата.
Срещу него майка му спеше.
Споменът за кандидатстудентският изпит вече избледняваше от мислите за живота, който го очаква следващите няколко
години. Някой с радост му викат "студенстки живот" си помисли и леко се усмихна с изписано щастие на лицето.
Ето, че влакът спя. Майка му веднага се сепна и скочи да носи чантите. Тя всъщност тръпнеше повече от Румян, все
пак това беше първото й дете, което ще учи "више". Заредиха се пред купето, където хората се бяха наблъскали в коридора, сякаш ще изпуснат гарата. Спирачките изскърцаха, като че влакът спира за последно преди рециклиране,
вратите се отвориха и народа се разля като боза по перона.
Румян помнеше номерът на маршрутката и след известно чакане и двамата изпънаха ръце, така както едно време доста
народ са поздрвявали вожда на Третия райх и се качиха.
След около час екстремено лашкане в маршрутката и рацинг слалом между колите слезнаха пред блок 14. Отдъхнаха оглеждайки се наоколо.
Румян беше на седмото небе. Толкова хора, заведения, барове, дискотеки. Живота вреше и кипеше сега и пред него.
Майка му остана малко стресната, тя всъщност виждаше толкоз много деца и всички държаха бутилки бира. А, беше обяд. По нейно време държаха книги.
Обърнаха се и тръгнаха към блока през малката градинка, за която на Румян не му минаваше през акъла, че ще я излази
неколкократно след време.
Завиха зад ъгъла и поеха към входа на блока. Отпред на пейка и около нея се бяха събрали студенти и споделяха
хладни бири. Бяха заобиколени от толкоз много амбалаж, че биха могли да си купят едно "ръководство за лабораторни
упражнения по съпротивление на материалите". Румяновата майка едва се сдържа, представяйки си детето й на това
сборище с нехранимайковци. Ау!
Регистрираха се на входа при портиера, който всява стрях у всеки дръзнал да наруши с нещо студентския мир, просто сега
беше малко пиян.
Асансьора не работеше, затова тръгнаха пеша по стълбите.
На първият етаж нямаше прозорец, но на кого му пука? По стените нямаше място къде да се пише. Надписи малки, големи, със спрей, с маркер, рисунки и прости драсканици от сорта на "Аз не обичам наркотици, но те ме обичат".
На вторият етаж на площадката се бяха събрали няколко колеги да пушат по цигарка.
Стигайки третият етаж Румян сподели - Тук сме! - но майка му нямаше сила за отговор. Завиха по коридора. Шок!
Той беше целият в боклуци. След време Румян щеше да разбере как става номерът с боклуците, просто последните пияници, които се прибират рано сутрин заварват един коридор осеян с торби с боклук, грижливо поставени пред вратите на стаите с идеята сутринта излизайки за лекции студентите да си ги хвърлят. И се започва едно ритане на торби, някои от които се удрят и в тавана. Ритане и смях. Абе кочина.
Минаха под единствената светеща лампа в коридора, осветявайки 5% от него, под която пише "честита нова лампа - 08.10.1998"
318 - тва е. Тук Румян щеше да живее за напред. Влезна и се запозна с съквартирантите, остави чантите и отиде да изпрати майка си по пътя и обратно - маршрутка - влак - къщи. Тя го наставляваше дълго време да е разумен, след което отново изпъна ръка както едно време доста милиони хора са го правили и пое пътя си наобратно.
Румян бе вече сам.

trippin' over bg

2008-10-08T18:25:00.000+03:00

Това лято сигурно само една събота и неделя си бях у нас, чудих се къде съм ходил толкоз ха-ха-ха, та
реших да си припомня малко...

По работа минах бях в Ботевград, Видин, Враца, Русе няколко пъти, Плевен, Велико Търново, Габрово, Варна,
Благоевград, Сандански, Петрич, Пловдив няколко пъти, Кърджали 2 пъти, Стара Загора, Хасково,
Казанлък, Манхайм...

За удоволствие или по-точно за откривателствуване бах на:
Рилските езера, Скакавица, с.Делечево - фестивал "слънце и луна" по случай Еньов ден,
Пловдив - нощ на музеите, с.Дъждовница, с.Буковец - фестивал Модзе, Добринище, х.Вихрен,
х.Демяница, х.Безбог, в.Тодорка, в.Вихрен, в.Голям Типиц, в.Джангал, в.Полежан,
в.Малък Полежан, Олимп, в.Скала, Мелник, с.Бела Речка, х.Смолянски езера, Чудните мостове,
Златоград, Етъра, с.Лещен, с.Ковачевица, Смокиня, Созопол, едно райско място наречено Айроди,
с. Добърско, Сандански, в.Камен дел...
Поне това са на първо четене.

През това лято се опитахме да открием изворът на р. Арда, но ни запра як дъжд,
опитахме се да качим най-високият връх на Олимп - Митикас, но ни запра як сняг и качихме
съседният, постигнахме грандиозни резултати в опита си да останем втора вечер в гръцката
хижа - изгониха ни. Качих се на сцената на Металика, свирихме навсякъде, където трябва и не трябва,
разбрах, че съм участвал в изложба и к'во ли още не...

Запознах се невероятни хора като бате Дончо, чичо Тошо, един мангалохипар
и няколко много пичовски копчета,
с баба Дежка и много други баби, с единственият жител на с. Лещен на 81 години и магаренцето му
Марушка...

ЧРД и други работи

2008-10-06T12:50:00.000+03:00

Миналата вечер се бяхме събрали банда стари и добри приятели, за да почетем
25 годишнината на един сладур, който пък за моят рожден ден ми подари плоча "Приключенията на Лукчо".
Може би това да е било старта на моята маниащина по грамофона....
Та седяхме ние и си говорихме кротичко, там някъде долу се проблясваше жарта придружена с
ч-ш-ш-ш, ш-с-ш-ш-ш - беше песента на паржолите. Кебапето също не ни се опря.
След този пир, продължихме на бирички и лафче. Поляхме държавния изпит на една госпожа, която
същият ден си го беше взела с завидната петица. Аз споделих, че вече официялно съм безработен.
След миг възлюбената на един сорс кодер
сподели, че на следващия ден е на държавен изпит. Докато отшуми темата по държавните може би
сладурчето се е подготвял и като поотихнаха всички изцепи нещо, което възбуди бурен смях, но
очевидно само аз и сорс кодера не знаехме за какво става въпрос. На вторият опит вече беше ясно
"Ще се женяяяяяяяяяят" - яхууууууууууууууу- Супер мило:)
Доста време продължи еуфорията. Като се успокоих рекох:
- Пичове, какво стана бе, счупихте ми главата. Държавни, безработни, сватби...
и В този момент един тунинг експерт се обърна към мен:
- Е, аз чакам бебе! - о-о-о отново бурен смях. Страхотно!
И така, седяхме весели, а дъждеца си валеше. Само едно момченце, чиято баба се казва Гуна,
наведе глава като първокласник и остсече:
- Ми, аз днес си взех електрониката! ха-ха-ха бууурен смях и дъжд :)

Септември - дни за ликвидация

2008-08-14T16:24:00.000+03:00

Ето, че отново дойде времето за изпити. Беше септември! Беше.... ликвидация!
Понятието "Ликвидационна сесия" винаги е пораждало най-различни мисли у Румян.
Защо точно септември се ликвидариме? Всъщност, кой кого ще ликвидира?!?!? Ще продължа ли да живея?
А, след мили думи като - "Колега, на ликвидационната пак ще трябва да се явите. Няма за какво да се хвана..." - мисълта за края на света, потоп или апокалипсис му се загнездват в главата и се
въртят там, предизвиквайки ритмични мускулни спазми, мисловни проблеми, загуба на разсъдък, памет, равновесие, примесени с двугодишен запек.
На Румян не му пукаше от тези думи особено, беше свикнал. Проблема беше като ги чуе няколко пъти за два, три дни.
Сега седеше там пред аулата сред стадото, което неколкократно надвишаваше капацитета на тази зала, в която иначе може да се проведе един рок концерт.
Защо имаше толкоз много хора? На Румян му е ясно - просто много хора бяха чували "Колега, на ликвидационната пак ще трябва да се явите. Няма за какво да се хвана...".
И сега стояха и чакаха ликвидацията, но ликвидаторът го нямаше.

Румян както винаги беше готов, тоест подготвен, демек в джобовете му имаше толкова хартия във вид на пищови, че не смееше да седне, а седеше прав без да създава излишно движение.
Естествено това е изпитал всеки един от рода му.
Чакаше.
Всички чакаха. А, във въздуха се усещаше напрежението, което свива въздуха, останал прекалено малко в коридора.
Нещо изведнъж се раздвижи напред сред стадото. Ликвидаторът идва! Пременен с бяла престилка - униформата. Със себе си води асистенти. Квестори демек. От двете му страни. Ходят наперено. Ликвидация е все пак.
Както казва Вини Джоунс:
"So, you’re obviously the big dick. And the men on either side of you are your balls. There are two types of balls. There are big, brave balls, and there are little mincey faggot balls."
Картинката беше по-скоро от вторият тип.
Бързо "little mincey faggot balls" разделиха стадото, на няколко части, които да пръснат по други зали. Румян остана в аулата. Това му хареса, тъй като има по-добра видимост към обикалящите квесторчета.
Влезна в залата и се настани почти най-отгоре в ляво почти до пътеката. Виждаше всичко. Зад него имаше само два реда. Колегите бяха пред пет седалки и през един празен ред, което правеше комуникацията невъзможна.
Ликвидаторът написа четири задачи на дъската и два теоретични въпроса. До тях добави:
"НАЧАЛО 8.47"
"КРАЙ 12.47"
Интересното е, че за Румян това време, е време, в което му се обтягат нервите, изправя му се мозъка, подува му се главата, а те винаги с едни мазни някак си усмивки пожелават "Приятна работа".
След милите думи всички агънца наведоха глави, заскърцаха химикалки, листовете се огъваха от натискане, плотовете на банките пукаха. Румян изчакваше. Събираше акъла разпилян в обмисляне на ситуацията.
Всъщност той наблюдаваше. Наблюдаваше как "little mincey faggot balls" обикалят залата и гледат под чиновете, под гъзовете, под листовете, под чантите за пищови.
Трябваше да ги опознае, тъй като скоро щеше да води битка с тях. Засега изчакваше. Бяха петима и му беше трудно да ги следи с поглед. А, трябваше да знае във всяко едно време къде са.
Ликвидаторът си седеше на катедрата, което беше добре дошло.
Затова реши да започне със задачите. Знаеше няколко вида задачи. Реши една, но с другите не можеше да се справи. Поиска решението на една от задачите от една овчица седяща до него.
Но, трябваше и малко теория, иначе щяха да го ликвидират. Да научиш теорията за този изпит е като да изпиеш морето, да караш лодка по "Шишман" или да стоиш трезвен на Смокиня.
Пак дебнеше. Но и те дебнеха. Погледите им се засичаха през залата като между каубои, които ще извадят револверите и БАМ БАМ БАМ ще се треснат, а някои може и отзад както се случва в тазвремешните каубойски филми.
Румян беше хладнокръвен. Леко, безшумно намери пищова, който му трябва, но не го извади. Изчакваше удобният момент.
Хоп и готово. Вече е на масата. Скри го под листа, колкото да може да гледа от него. Започна да преписва бързо. Много бързо. Химикалката изпреварваше мисълта му.
Пишеше светкавично бързо и неразчитаемо грозно. Но не забравяше да дебне. Улиса ли се само в писане и край. little mincey faggot balls щяха да го думнат.
В един момент Ликвидаторът както седеше, се изправи и тръгна нагоре по пътеката. Румян запази спокойствие и без да снема поглед от него премести листа, за да покрие пищова.
Обикаляше и гледаше. Колкото по-близо беше, толкова пулса на Румян се ускоряваше. Стигна до и до него. Гледаше го в очите все едно искаше да прочете нещо зловещо. Румян не се даваше в тази битка.
- Стани! - Каза белопрестилковият човекоподебен. Румян изтръпна, защото знаеше, че след ставането ще последва и "вдигни листа", а пищова беше там. Стана. Бавно се отмести и погледна седалката, знаейки, че онзи също гледа към нея.
Видя, че няма нищо и се наведе да види под седалката. Нищо и пак нищо. На Румян пулса му щеше да избие през ушите. Но, отмина. Отмина по реда нататък, надясно.
Румян седна, запазвайки самообладание. Единственото, което чуваше беше пулса в главата си.
Успокои се отново наблюдаващ. Изтръпнал от случката реши да премести пищова под седалката и продължи да преписва. Следейки преписваше. Лошото беше, че Ликвидаторът не седна отново и той
душеше заедно с неговите little mincey faggot balls. Румян забави темпото, тъй като сега му отнемаше повече време наблюдаването на заобикалящата го ситуация.
Както вече спокоен си пишеше, написал почти страница и половина видя, че даскала отново тръгва нагоре. Бавно затвори краката като първокласничка и продължи да пише.
Пишеше глупости. Но важното беше да пише. Усети доста близо Ликвидаторът, докато не видя престилката му пред себе си, допряна в чина. Румян бавно вдигна глава, погледна го изчаквайки.
- Вдигни си листа! - Бавно Румян вдигна листа, а в главата му какво се случваше само той си знае. Онзи погледна, разбута и другите листове, но нищо не откри.
- Добре. - Румяна мислеше,че е най-големият късметлия в този момент. Затова и реши да не рискува после, а си предаде творбата долу на катедрата, която след седмица чакане, тръпнене и притеснение беше
оценена на невероятната, величествена, мечтана и бленувана оценка 3.

metallica burned me

2008-08-01T10:26:00.001+03:00

No comment...
I was there, but on the stage!
I was in fuckin' heaven!
Here is what i found on the stage...

Дончо от Скакавица

2008-07-08T09:38:00.000+03:00

Седяхме с Дончо в барчето на хижата. Сух, слаб и изпит човечец с киче като на Трифон Иванов '94, с ярко изразени мускули наподобяващи жили.
Притежава толкова зъби, колкото да ги преброи на едната си ръка.
Но, това не му пречеше да се смее, да се закача с хората и да разказва вицове.
След всеки виц завършваше с - "Карай на цитата" и замахваше с ръка, очаквайки бурен смях отсреща, след което и той прихваше да се смее.
И аз му разказах новият ми виц за "акулите".
Той кротко и смирено отпиваше от ромчето, аз от бирата, докато си говорихме за нещата от живота.
Говорихме си. Времето беше спряло. Чуваше се кикотенето на бурната компания от долния етаж.
По едно време ме попита къде съм роден...
- София. - отговорих кратко. А, той нищо не каза, стана и отиде до стаята си.
След минутка се върна и преди да седне, сложи личната си карта на масата с думите:
- Виж аз къде съм роден. Пишеше "Месторождение: Р. Манастир"
- В Рилския Манастир ли си роден?!?!?!?! - изумен и опулен го попитах.
- Да. - след това "да" липсваше само "край на цитата".
Нищо повече не успях да кажа и той сам ми разясни как така е станало раждането му там.
Разговорът продължи...
На следващият ден ме вижда и започна:
- Една акула учила малкото си....
- Абе ей! Аз вчера ти го разказах този! - през смях го прекъснах.
И така... запознах се с Дончо, родом от Рилския :)

Да пием добитък

2008-06-11T09:35:00.000+03:00

Седя си пред един магазин за алкохол и цигари срещу бившия "Дет Маг".
Магазинчето е от типа на онези, които са с гише отвън, като "като клек шоп" на равнището на раменете. Взимаш една бърза бира и се изстрелваш към най-близката градинка.
Чакам си реда без да мисля какво да купувам, защото е винаги ясно. Затуй блея и се рея в мислите си.
Но ме сепнаха братята роми пред мен. Видни кофражисти завършили своя работен ден и леко понамирисващи обсъждат дали да е 500мл или 700мл бутилката.
Бяха трима и имаха три мнения по въпроса. Накрая се спряха на 500мл, което доста ме изненада.
Дойде техния ред и първият започна да нарежда:
- Бяла мечка има те ли?
- Не.
- Черен овен имате ли?
- Не.
- Тогава една FLIRT 500ml.

Чудо :)

Чам, гайда, свободни ръце и празни души

2008-04-08T11:30:00.000+03:00

Онзи ден, се прибирах от работа и реших да поседна и да изпуша една цигара в градинката срещу СУ.
Там естествено както винаги свиреше гайдарят. Гайдарят с главно "Г", на когото малцина му знаят името. За всички той е "гайдарят" срещу СУ.
Доста пъти съм сядал да си говоря с него, интересно ми беше какви му се въртят в главата. Но този път бях отстрани на пейчца, огряна от първото смело слънце на новата пролет.
Той свири сякаш се извисява високо, над всички над всички. Рее се. Той е сам. Изживява всеки изсвирен звук. С ноти не може да се опише неговата музика. Доста е примитивно нотното писмо,
за да се запише неговата музика. Лети с гайдата и пръска радост и щастие.
А, пътеката до него прилича на пътечка свързваща два мравуняка. Хората вървят забързани, замислени, наведени, забили поглед в земята. Крачат бързо все се едно се гонят.
Разминават се, блъскат се. Пътеката им е вече тясна. Много са.
Лудница! И крачат, ли крачат...
Никой не вижда гайдаря, камо ли да го чуе. Нищо, важно, е че handsfree-то работи. Имаме връзка! Говорим си сами, но ръцете са свободни. Страшна работа! Техника баджанак!
А, той свири, ли свири народни песни, песни на този народ - крачещият. Песни, които малцина вече познават. А, тези, които ги знаят са на изчезване.
Никой не го чува, камо ли да се вслуша, шапката на земята му е празна. Нищо, важно, е че handsfree-то работи.
А, той търси, търси контакта със слушателя, върви подир хората и подсвирква с гайдата, усмихва се. А, при тях усмивката отдавна е повехнала.
Забързват крачката и го подминават като стреснати и подплашени. Нищо, важно, е че handsfree-то работи.
Свири си човека jingle bells в топлият пролетен и със закачлив поглед дрънка чамовете на кръста си. Но май само той е останал човечен в тази градинка.
Отидох до него и му разказах наблюдението. А, той отвърна:
"Този народ полудя. Виж ги. Едно време се спираха хората и пееха заедно с мен, но сега са като коне с капаци"
И макар да е така, аз когато отида и винаги има хора при него, кой с тарамбука, кой с джембе, което е много хубаво.
Докато си говорихме един клошар седеше прав и гледаше. Чудих се защо седи и нито говори, нито си тръгва. Седи си.
И докато се чудя, гайдарът отиде до шапката взе няколкото стотинки, които имаше и ги даде на клошара. И той си тръгна по своя път.
И аз поех по моя.
Нищо, важно, е че handsfree-то работи, но не знам душите дали още работят.

Панчака, ластиките и прането...

2008-04-08T09:59:00.000+03:00

Преди няколко седмици четох този текст в брой 222 на "една седмица в софия" в рубриката "ти говориш".
Пичовете са открили едно цигане Кольо на 12 години на Панчеревското езеро.
Ромче, циганче или мангалче както някои ще кажат, но детски чисто и наивно.
Чисто, в мръсното ни ежедневие, изпълвано с малки бездушни човечета, немислещо за пари, играчки, компютри и дъвки....
Толкова ведро ми стана като го прочетох...

"Днеска е много топло и дойдохме да са къпем у водата с кака.
Хората ни казаха, че не може и на някаква табела писало "Къпането и прането забранено!" Ама ние само са къпем, не перем.
Тя кака ми е виновна щото си изпусна ластиката у водата. И каза, че и е любимата ластика и трябва да я земем.
То още е студено на мокро, само вънка грее слънце, като излезеш. Ама майка ми и тате няма да ни се карат.
Той тате напоследък само ходи у Трифон и Хасан. До Герман, де. Майка вика, че тримата само пият и ядат люти чушки и даже плаче понякога, че не се прибира.
А иначе тате си направи златен зъб отдясно у устата и сега се хили по-често. И майка не плаче вече толкова. Само се ядосва на арабите до нас, че стрелят.
Довечера, ако е хубаво времето, ще напалим кухи дървета, не, сухи дървета, и ще сплашим с кака."

За сватби, погребения, футбол и инструктори

2008-03-07T10:35:00.000+02:00

Животът е колело - върти се... врът, врът, врът...

Животът е колело... и ние винаги сме отдолу ще добави един Airbus и Boeing инструктор от пловдивско, който скоро се сдоби със свеж сватбарски букет.

За неразбралите ще разтълкувам думите му - чепа е голям и е винаги отзад :) То, затуй е весел :)))

Тоест, животът е това, което се случва докато си правим планове.

Аз работя, защото иксам да уча. Работя за да си плащам обучението де. Но, сега най-вече работя и за учене никакво време не остава.

Демек, инструктора е прав! Не знам дали заради секси брадичката, но е прав мада фака!

Ето, сега звъня на един виден състезател, печелил много гонки на Божурище и други световни трасета, а също така и моя любов.

Звъня и му викам - Хайде да ритаме браточка-а-а!! - тъй като е голям футболен фен веднага с това стартирам.

А, той с едвам доловим глас отговаря - Не мога копеле, на погребение съм след малко...

Т'ва е живота... изпълнен с гочивини и сладкавини...

'кото - такова, демек туй то

Стерео майка, стерео

2008-02-29T12:16:00.000+02:00

Всеизвестно, е че у нас всички са майстори и всеки от всичко разбира.
Един такаъв разбирач онзи ден ми се хвали:
- Копеле скивай к'во радио имам в колата! Много е добро и не губи обхват!
- Е, как така не губи обхват?!??! - питам аз озадъчен.
- Ми като карам през прохода GSM-a ми няма обхват, а радиото има! Страшно е!
- Страшно е! - нямаше какво друго да кажа просто, нямах думи.

Разбирачи много...

Най-ценната ми плоча...

2008-02-20T12:13:00.000+02:00

Вчера се сдобих с най-ценната плоча в моята скромна колекция - pink floyd - animals.
Розов винил! Без никакви драскотини...
Абе нямам думи...
Уникално...
Маниашко...

Ето и първото парче, което е въведение към едно изживяване...

...

2008-02-18T10:06:00.000+02:00

Много е интересно, как като си различен, за околните си луд :)
Ето това дете рисува просто кит ха-ха-ха

Final countdown...

2008-02-13T11:58:00.000+02:00

Нямам думи...
Нямам думи за това, което видях днес на снимка.
За всички, които са ходили на къмпинг Смокиня знам, че тази снимка ще е нещо като траурен марш, като последен валс.
Дойде времето и на това райско кътче...
Когато бетон залее оазисът на душата, някак си ти пресъхва гърлото, замлъкваш втресен от невъзможност за осмисляне
на реалността.
Това беше едно от малкото местенца, където бягащите от бетон, кич, лукс, цигания се скриваха и намираха сродни души
и споделяха веселието денонощно.
Остват само спомените...
Спомените за безсънни нощи, за танци, песни, игри, смях, купон, безсъние. Спомени за големи компании, здрави китари, прегракнали гърла.
Сега всички ще си търсят ново местенце - нов оазис. Но не знам къде остана място за такъв. Може би наистина няма вече.
Жалко е да имаш най-прекрасното море и да ходиш в страните съседки на море. Но, както пеят Емерсън, Лейк и Палмър - Това е животът! Едни леят бетон, други леят сълзи.
Ето и самата снимка, която ми прати един специалист с доста опит по захранвания на охранителни системи. Снимал я е Боби Димитров, който не познавам, но явно и той е един от смокинци.

Ето и линк към снимката. На преден план се вижда "бара бара", на заден едно грандиозно творение.

Мъка...

Ето и линк към неговият разказ по въпроса...

Monkey business

2008-02-11T12:37:00.000+02:00

Преди няколко седмици случайно чух по радиото решението на парламента по един иначе така горещ въпрос, коментиран ежедневно от неспокойни граждани. Гласувана е забраната за отглеждане на маймуни извън зоологическите градини. Също така, ако имате куче в двора, трябва да му осигурите 5 метра тел или въже за свободно движение. Ако кучето е в апартамент трябва да се осигурят 6кв. метра пространство. Представих си веднага дебатите и споровете в парламентарната зала по тези важни въпроси. За съжаление мечтите ми за съжителство с маймунка се изпариха мигновено. Интересно е също как са решили, че на едно куче са му достатъчни точно 5 метра въже. Но на това някои му викат "know how", демек "кой го мое си го мое" :)
Аз от политика не се интересувам... Но тези дни случайно попаднах на Евродоклад for Dummies (от англ. не толкова запознати, информирани индивиди по иначе интересни за тях теми). В него без много зор може да се забележи къде се намира светлината в нашия БГ тунел. Хубавото, е че поне я има. Та интересното, е когато сравним въпросите, които се решават и гласуват в парламента с въпросите, които трябва да се решават.
По този повод се сетих и за един стар концерт под надслов "накъде вървим, накъде отиваме", на сборна формация от доста известни БГ изпълнители.

Голема мъгла

2008-01-29T18:32:00.000+02:00

На тази статия се натъкнах съвсем случайно. Това е статия във вестник "Телеграф" от 25.01.2008г. показващ учебник по "Авиационна метеорология" изпълнен с доооооста бих казал грешки.
Да си призная едно време ми беше много смешно, докато го четях, заради наличието на думи като: "снег", "резко", "редко" и безброй други. С колегите ги цитирахме и прихвахме дружно да се смеем. "Оценя" също e бисер от тази поредица учебници. Има и още, но дано да съм ги забравил...
Тогава се смяхме, но докато четях статията не ми беше хич смешно:

" Учебник, по който се подготвят бъдещите въздушни пилоти, авиоинженери и ръководители на полети от Техническия университет в София, буквално прелива от правописни грешки."
"Още с разгръщането на първите двайсетина страници на очи се набиват думи и изрази като "редко", резък наклон", "по-голем мащаб". Диалектните думи са гарнирани с редица правописни грешки като "ноща" и "крайща", а на техния фон сбърканите пълни и кратки членове дори не правят впечатление."

... и аз го четох и аз съм от калъпа :)

1984

2008-01-28T23:07:00.000+02:00

"Тя знаеше кога да вика "ура" и кога да освирква и това й стигаше."

Информатиката...

2008-01-24T15:58:00.000+02:00

Е-е-ей Румяне, Румяне възкликва един приятел, който трудно цели футболна врата от пет метра. Гласът му отеква в широкото, високо, покрито със стари соц плочки (5/15),
помещение, а смехът му разтърсва коридора, стигайки чак до мистър Мускул!
Той е първият и единствен откровен фен на Румян.

Румян както всички знаят беше разумно момче. Умееше доста неща. Всички знаят. Но за нещастие този семестър трябваше да изучава Информатика.
( В учебното заведение, в което учеше информатиката се изучаваше по уникалната система - преписване на сорс-кодове от дъската, писани в повечето случаи от хора - "светила" в науката. После явяване на изпит, който се състоеше в писане на програми на лист хартия. Естествено това водеше до недоразумения като скъсан на изпит професионален програмист, работещ за елитна фирма в бранша. Но това беше просто ежедневие.)
Отначало това не го смути. Записваше старателно лекциите всеки път. Преподаваха му C++.
А, това му беше толкова ясно, колкото и Ц200. Но това не го смути. Той записваше лекциите. Като пълен идиот записваше.
Преписваше от дъската кодове. Още и още. Страници прелистваше изписани, но по-ясно не му ставаше.
И така, мина семестъра и дойде време за изпитване. Задачата на контролното не можа да разбере, сякаш бе на китайски написана. Не можа да разбере условието, а за решение да не говорим.
Резултата бе ясен - отива на изпит. Това не го изненада. Той бе хладнокръвен. Доста изпити беше посетил. Един повече или по-малко нищо не променяше.
Реши да предприеме мерки и си купи учебник по Информатика. Знаеше, че пет кутии цигари да си купи, щеше да е по-полезно, но поне с учебник надеждата е по-голяма.
Резултата на изпита беше същият. Мъгла. Нула. Трагедия.
Назначиха му втора дата след седмица. Реши той да си инсталира на личният компютър С++, но ефект никакъв.
Пак изпит и пак - бахур. А, на всичкото отгоре мустакатата преподавателка, със зъби като на стръвница и очи на вещица, фъфлейки му каза:
- Е толкоз ли нищо не можеш да направиш?
Но той замълча...
Следващата дата бе в седмицата на поправителната сесия, в която му се сливаха дните от изпити.
Случвало се бе в пет дни да ходи на седем изпита. Беше корав нашият Румян. Поправителната му сесия бе кошмар. Лудница.
Но сега беше решил да предприеме мерки.
Събра се със себеподобните и предприеха действие. Събраха всички варианти на задачите падащи се на изпитите по информатика, което отнемаше около два часа. С отбора по пищопечатане ги направиха на пищови.
Всичко бе готово за атака! Имаше 9/12 от вариантите.
Отиде на следващия ден, преписа като пич и изкара изпита.
Пишейки му оценката вещицата каза:
- Е, видя ли че можеш? - Е, те това го беше чувал толкоз пъти, че му се догади и само мъцна:
- Да-а-а....
Грабна си книжката и изпи достатъчно водка с пищопечатарите, че да забрави всичко свързано с информатиката още на същият ден.
А, учебника с удоволствие го подари на последователите. Милите.
... Но го беше яд за петте кутии цигари...

За меткането и други тайни

2008-01-18T14:14:00.000+02:00

Тези дни се върнах в един забравен свят, в един типичен битовизъм вързан с тройката РШЧ.
Тройката е вечна и неразделна - Ракия-Шопска-Чалга. Уникалното, е че един елемент ако липсва, другите са неизпълними.
Та...
Бях в командировка с един агент, който на пиенето на ракия казва "меткане". Сещйте се при позивна "Айде да ходим да меткаме" какво става:)
Събраха се трима такива чичаци в кръчмата, за които аз бях като пале, което ближе няк'ва си нещастна биричка. Това си пролича от поръчката - "Три големи гроздови, три шопски и една бира" ха-ха-ха
Това беше лесното... След кратко обсъждане на мезетата се спряха на някви суджуци или нещо от сорта.
Дойде сервитьорката, поръча се сежука и последва въпрос:
- А, имате ли свински уши и краченца на скара?
- ?!?!!??!?! Ми-и-и... не.
Чувайки това, примесено с недоумяващата физиономия на сервитьорката, избухнах от смях. Знам, че някои хора ядат уши и к'ви ли не други карантии, но за "краченца" не бях чувал.
- Не се смей - поправи ме единя чичак - Това е деликатес...
Нямах думи. Казах просто ОК. Яжте си ги.
Мероприятието продължи между осемнадесет и нещо и полунощ. Няма да се спирам на темите, които се дискутираха... "Нема сми" както казваше една моя учителка.
Това, което разбрах, е че колкото по-малко се яде едно нещо от хората, толкоз по-голям деликатес е според меткачите :)

"По наше време..."

2007-11-29T14:21:00.000+02:00

Ей, мили хора:)
Помните ли едно време... зората на "оригиналните маратонки", а? Не знам кога беше точно, да съм бил 2-ри, 3-ти, 4-ти 5-ти клас, а може и преди това ха-ха-ха. Първият ми спомен от това време е една реклама, от която помня само как един пич скачаше като извънземно, а глас зад кадър, приличащ на глас от отвъдното казваше:
"Adidas Torsion!"
Не знаех ни Adidas, ни Torsion какво означава, но като цяло изглеждаше "яко", даже "cool". (и тези думи не ни бяха познати. Как ли сме се разбирали без тях не знам)
В последствие разбрах за какво иде реч...
След това, появата на останалите марки разтърси всичките ми представи за пешеходство. Тогава всичко се мереше с air и air max, pump, jump и подобни дивотии. От цялата терминология ставаше ясно, че който носи nike air е с по-повече проблеми в ходенето от притежателя на nike air max. А, появата на air jordan разтърси света! Всички знаеха какво е 23 и кой е тоз Йордан аджеба, дори и тези, които не знаеха що за кошница е това баскетбола.
Това беше върха!
Всеки би си спомнил естествено и puma disk, reebok pump, asics gel, active power spring (на които бях горд притежател) и други незабравими модели. По това време надписи като "made in china", "made in taiwan" бяха непознати. И цените на атрибутите за меко и по-меко ходене оправдаваха липсата на такива надписи. Може би точно заради цената или поради други причини на пазара се появиха екзотичните марки като adibas, addidas, rebok, reebock...... нямат край. Това беше началото на китайското нашествие в производството. Беше и друго начало. Оригиналните маратонки започнаха масово да се "свалят". За незапознатите по темата "да ти свалят маратонките" значи 3-4-5 батковци, поне с педя по-високи от теб да те обградят и най-отворения да каже:
"Сваляй маратонките" - от там нататък се сещай какво трябва да се прави :)
Доста случаи има. Най-хуманния който съм чувал е да ти свалят маратонките и да ти дадат джапанки да си се прибереш до вас.
Но само един модел винаги е стоял във всеки килер - Adidas grand prix (произведен в България) остава неповторим модел в световната надпревара, поради качествата си на вечна обувка той ще остане в историята и в биографията на всеки квартален футболист. Тази маратонка носеха всички - малки и големи, стари и млади. Предаваше се през поколенията. След изиграните мачове на татковците, бегачките се наследяваха от синовете и така по веригата.
Сега е смешно, но това беше "по наше време".
Сега всички носят кецове, но за тях ще пиша след 15 години.

Цялата тази тъпотия с която ти си губиш времето си спомних след като чух главозамайващата песен на познатият ни вече Иван Данов. С нея горещо те поздравявам, както и всички бивши и настоящи маратонкопритежатели.

Ръгай на първа, ръгай на втора, ръгай на трета.......

2007-11-27T15:45:00.000+02:00

Може би съм късметлия...
Онзи ден осъзнах, че винаги пътувам обратно на посоката на задръстванията. Тоест, когато работех в ж.к. Дружба, пътувах от Орлов мост до ТЕЦ-а горе-доле, докато се възхищавах на дъъъъългата колона от МПС-та по Цариградско шосе в обратна посока. Сега случая е аналогичен. Новата ми работа се намира малко преди световният, международен, изложбен, търговски център "Илиянци", изграждащ носещия трегер на българския алъш-вериш, представен от бизмеснеми от всякакъв етнос, напомнящи филм на Костурица. Ходейки на работа отново се разминавам с километрични задръствания изпълнени с МПС-та със С, СА и най-екзотичните СО регистрации. И логично в края на деня посоката на задръстванията се сменя, но тогава аз се прибирам и отново съм само наблюдател, а не участник във веселбата, когато всички бииииибиииииткааааат.
През лятото пък гледам да се предвижвам с краците или с превозно средство, задвижвано чрез тях и отново да не съм сред веселящите се бииииибиииииткащи шофери. Е, те пък ме изненадват, я с врата, я с нещо друго. После малко куц, куц или гипс и отново back in the game.
Като един краен почитател на едно-дву-триколесните моторни и безмоторни превозни средства, популярни и не толкоз популярни у нас като тротинетка, велосипед, половин рикша, 1/2 лагерница и други. Бих искал да поздравя всички почитатели, които ги употрбяват със следното парче, възпяващо великата машина Simson.

(: По-добър звук :)

2007-11-19T18:36:00.000+02:00

Всички знаем, че добрата реклама сама продава стоката. Ако не вярвате, вижте новото попадение на вейк - бордиста от kochteam^©, който със зорко око е уловил творбата. След като я видях обмислям вече тунинговането на моят велосипед. Не знам само какъв ще му е звукът след това...

Ни вопъл, ни стон

2007-11-11T16:31:00.000+02:00

Драги съотечественици, ето че класацията "Безмълвно" продължава. Питате се защо Безмълвно? Защото съм сигурен, че след прослушване на произведенията от класацията всеки от вас остава безмълвен. Тоест за известно време възможността Ви да говорите изчезва. Оства само облещеният и втренчен в екрана поглед.
Ето и новото преложение, направено от млада госпожица, член на групата по най-бързо пресушаване на бутилки и дамаджани с мента при свръхвисоки температури, на силно опесъчени терени, граничещи с необятни водни площи.
Подравявам всички с произведението :)
И не забравяйте да говорите :)

welcome

2007-11-06T14:00:00.000+02:00

Може би вече сте видяли новото светлинно, информационно табло на Цариградско шосе, поставено на 200-300 метра след спирка "Окръжна болница" към Орлов мост. То се появи 2-3 седмици преди изборите. Тъй като всеки ден се прибирам от работа по цариградско бях свидетел на целият процес по поствянето - от първата копка до изгрева :) Всеки ден прибирайки се от работа, следяхме важната информация, която то сигнализира. Виждахме едни и същи надписи:
"ДОБРЕ ДОШЛИ В СОФИЯ"
"WELCOME TO SOFIA"
Сигурно на гражданите от Младост и Дружба им е много приятно всеки ден да ги поздравяват с добре дошли в града, в който живеят.
Следващият надпис гласи следното:
"ТРАФИК"
"TRAFFIC AHEAD"
Мисля, че за никого информацията за задръстване по Цариградско не е нова, особено когато се движиш с 20км/ч в лява лента.
Ние бяхме свикнали с надписите, тъй като всеки ден бяха едни и същи.
Но един ден, прибирайки се от работа с видният авиоинжинер, самолетен архитект, мой приятел и колега, обсъждайки новите разработки на делтапланер с ядрено гориво, излитащо с ракетен двигател, видяхме нов надпис, който мигаше заплашително:
"АСУД"
"ASUD"
В миг разработките по делтапланера бяха забравени, малко се поодървихме, той стисна воланчето и настана тишина. Бах мааа му!!! Възкликнахме в един глас и се разцепихме от смях. Но какво трябваше да значи този надпис, никой не знаеше. Циклихме бая и предложението на седящият на първи ред, лява седалка беше:
-Това ще да е Автоматична Светофарна Уредба за Движението или нещо от сорта.
На следващият ден се допитах до Гуги и излезнаха страхотни неща за тази абревиатура:
1. "Автоматизирана Система за Управление на Делата"
2. "Автоматична Система за Управление на Движението"
А, какво точно трябва да ни извести таблото никой не знае.
Скоро даже обяснявах на един флейтист, един индианец, един куповач на остров и един дърти денсър какво гласи абревиатурата, тъй като и те доста се бяха озадачили.

Ха! Честито!

2007-10-25T16:50:00.000+03:00

Много добър мой приятел скоро ми каза, че ще се жени:) Това е страхотно!!! Хубаво, е когато двама души се събират :) А, тъй като това е първият ми приятел, който се жени, не мога да отрека, че се вълнувам като третокласник пред дървена ваканция. Много ви обичам пичове :) (((((:това си го знаете :)))))
Горещо поздравявам бъдещата булка и булк :))))

С ПОЖЕЛАНИЕ НА ДИАМАНТЕНАТА ВИ СВАТБА ДА СИ ЧУПИМ ЗАЕДНО БАСТУНИТЕ ОТ РАДОСТ И ТАНЦИ!!!

Това е повод и да споделя нещо, което дълго време ме човърка. Знаете ли, че има два сватбени марша. Първият по-познат като "менделсон", е на композитора Феликс Менделсон Бартолди и се казва "Сватбеният марш" (Mendelson - Marche Nuptiale). За първи път е изпълнено на 25 януари 1858г. Другият е на Вилхелм Рихард Вагнер, откъс от операта "Лоенгрин" (1848). Ето го и както си се свири по сватбите.
Та се чудя, от какво зависи кой марш ще се свири на дадена сватба? А, задължително ли е да е един от двата?
Аз бих предпочел например разкъсващата сърца балада "На сватбата". Дълбоко съдържателният текст ме просълзява като китаец в запек. А таланта на певицата е съизмерим с моите способности по свирене на арфа с три пръста и два в ушите. За съжаление не ми стана ясно името й.

Да гла(д/с)уваме заедно :)

2007-10-25T11:00:00.000+03:00

Не знам какъв е смисълът от безумните предизборни кампании на знайни и незнайни кандидат-кметове, освен че се пръскат хиляди левове за плакатчета, клипове и т.н.

Всички обещават чиста столица а, в същото време я насират и заливат с билборди и плакати с кривите си физиономии. От тях обаче разбираме, че един е боец-каратека, друг много обича София, трети ще работи за нас, четвърти играе баскетче и това му е играта - бързо ще се действа демек. А, какво ще стане ако Веселин Топалов се кандидатира за кмет?

С четенето на предизборни обещания си представяш колко ще е красиво всичко - цветни и санирани блокове, велоалеи, край на задръстванията, чист въдух и какво ли не. Като в приказка! Толкова е имагинерно, че дори е трудно да се представи. Но едното е приказка, другото - реалност. И сега на всички нас ни се разказват приказки, но след като си пуснем бюлетинките изведнъж разказвачите изчезват. Връщаме се в реалността, ритаме скъсани преизборни плакати по улиците, но след 3 години и нещо пак ще слушаме приказки, спокойно ;)

И така ще е докато всеки чака някой друг да го оправи. До тогава винаги ще има разказвачи, а ние ще избираме по-сладкодумният.

Нищо, сега размишлявайте, пък после заедно ще ритаме плакати :)

Ето някой предложения за по-ефективни плакати:

Аз съм! Не този на горният плакат!

Гласувай и че те опрайм!

Гласувай и озад че те опрайм!

.....Питам се дали въобще гладният народ го ебе за кой ще гласува?

Оле-Оле, задници сме

2007-10-03T10:01:00.000+03:00

Във връзка с наближаването на първият съдийски сигнал, който ще отекне в събота в 17.00h на международния стадион "Буксус", поздравявам момчетата от двата отбора с тази песен.
Фазата на луната дава предпоставки за незабравимо съботно шоу разкри всеизвестната ясновидка Ярсис Ярморду. Дербито ще е оспорвано и тази година, но апелирам да не се стига до миналогодишните инциденти. Отборите обсъждат новите тактики и стратегии в двата лагера. Всички тръпнат в очакване, колко пъти батко Радко ще улучи трегерите тази година, дали на Терзич ще му се завържат краката от финтове, ще набръчка ли Маджо тартана от индивидуални контраатаки, Данчо ли ще е с най-голям пробег за сезона, ще поддържа ли Пешко най-голяма средна скорост на терена, ще успее ли Едуардо да подаде дори веднъж в желаната от него посока, дали Стоянчо ще запуши последната дупка на защитата, ще покаже ли Смока и тази година техниката на пияния майстор, ще се мята ли Гришо като риба на сухо, помпан от залповете на разярената атакуваща бригада "Бастун де патерицан".
И още един по-здрав за всички задници на терена!!!
Да ви е честит новият сезон :)
Ще ви целувам на терена!!!

same shit, different day

2007-09-27T11:20:00.000+03:00

# include
int chovek
while(termination)
{
do
{work}

if (hunger)
{ugo}||{divaka}

    else {home}
    if (bordom)
   {mall}||{arena}
else {tv}
}
repeat

Ето една по-коректна и по-подробна версия, предложена от един виден програм девелопер, представител на отбора на кочовете:

public $chovek;
while(chovek== Die)
{
shitting(); //important
$work=true;
if ($hunger==true) {
$manja=$ugo || $manja=$divaka
} else { shiting(); }
if ($hour>"6:00") {
goHome();
elseif ($hour>"9:00") {
$ding=$beer || $ding=$rakia || $ding=$vodka
drink($ding);
}
if ($hour>"12:00") {
if (isDefined($putka)){
sexyTime();
}
else Sleep();
}
}
}
?>

Без коментар

2007-09-21T13:59:00.000+03:00

Мисля, че е наложително да се отдели малко внимание върху творчеството на многобройни (за съжаление) творци като
Иван Данов и неговият хит-сингъл, който
разтърси светските подиуми с виртуозните, спиращи дъха
изпълнения на знайни и незнайни певици по цял свят.

Всеки коментар е лишен от смисъл...

happy sunny day

2007-09-21T11:11:00.001+03:00

Вчера ми разказаха следният случай:

"Вървя си аз по улицата и ме спира едно момиче с въпроса:
- Хепитодей.
- ?!?!?
- Хепитодей.
(какво иска да каже пък сега? Че е хубав деня - хубав е, ама май не е това...)
- Какво?!?!? - попитах пак.
- Дей е хепито? ///уер из дъ хепи ресторант, демек дека да го найда т'ва Хепи///
- ААААААААААААААААА!!! Натам! - казах и побегнах."

Трябва да се свиква, те са тук!!!

уан мор найс криейшън

2007-09-19T16:05:00.000+03:00

Начало

2007-09-18T14:34:00.000+03:00

Това е началото на една рубрика, в която се публикуват неповторими творения като това :)
Очаквам предложения :)))

Най-добрата ми покупка

2007-09-15T20:47:00.000+03:00

Това е най-доброто нещо, което съм си купувал някога. Който ме познава - знае. Купих я за 3 лева, супер запазена е. Няма и една драскотина, а на всичкото отгоре е куадро, Сега ще се борим за куадро грамофон. И е най-качественото нещо, което съм слушал някога :)))))

Част първа

2007-09-14T12:00:00.000+03:00

Беше април месец. Красив месец. Слънцето се усмихваше, дърветата вече бяха

напъпили, а горе на тавана Румян пишеше сякаш упоен, девети час

без да спре - сесия бе настала.
Той е студент от Техническият университет в София. Знае безброй
много закони, теореми, хипотези, принципи и доказателства. Но за съжаление трета
година влачи най-важният изпит в живота му - физиката.
Това е разбираемо, тъй като хората положили този изпит се брояха на пръстите на едната ръка на побелял шлосер с петдесет години стаж.
И така той пишеше безспирно... Но какво? Пищаци пишеше Румянчо и то не какви да е, а царски. Беше му дотегнало от безбройните
срещи с физичката, които бяха повече от срещите с приятелката му. Решен беше, това да е последния му сблъсък с хората от трети вид. Пишеше и пушеше и така две седмици, денонощно. Беше изписал две кила хартия и три химикалки. Пръстите му бяха подути, затова
цигарата държеше с лявата ръка. Имаше готови 47/50 от въпросите. Тоест, вероятността да го изненадат неподготвен беше 6%.
Но той като добър статистик знаеше, че това не е основание за каквото и да е било притеснение.
И така, денят дойде.
Слънцето изгряваше, а бетонните здания в прочутия квартал
"Мусагеница", наричани както подобава - блокове бяха придобили
оранжев, изпълнен с живот и щастие цвят. Румян погледна красивите
багри на природата, тегли една дълга и цветуща на
архитекта и влезна в Блок №10. Запъти се към тоалетната, където
беше решил да скрие двуседмичния си труд. Светкавично намери
място преди някой да го е видял и остави пищовите да
чакат момента, когато ще бъдат използвани.
Излезна спокоен от тоалетната, която напомняше само за един филм - Трейнспотинг и зачака. Приливът на черна енергия по коридора му подсказа, че госпожа физичката идва.
Изпитът започна. Румян спокоен изтегли два билета с въпроси, които
естествено имаше готови и написани. Той седна и без притеснение
започна да пише по първия от въпросите, а именно "Принцип на
Хюйгенс-Френел. Дифракция на светлината. Френелова и фраунхоферова
дифракция. Дифракционна решетка". Твореше и изпълваше всеки ред на белите листи с откъслечни и
безсмислени изречения. Трябваше да заблуди заобикалящата го
аудитория, тримата квестори и човека от трети вид, че за него
този въпрос е лесен, колкото попълването на лексикон в пети клас.
Мина време... След това още малко...
Румян реши, че моментът е настъпил! Стана и се запъти към
черноенергийното поле с човешки облик.
- Може ли да отида да тоалетна? - попита той.
Погледът й го прониза.
- Може, но бързо! - изсъска тя.
Потръпващ Румян напусна стаята и се запъти към тоалетната, в която го чакаше неговото спасение - пищаците.
Вървейки по коридора той си представяше купчината, която
е писал две седмици денонощно, как ще вземе нужните
въпроси, ще се върне в стаята, ще ги
смени, ще ги предаде, ще има тройка и ще празнува.
Стигна до вратата, натисна дръжката, но вратата
не се отвори. Опита пак! Не можеше да повярва!
Опита пак и пак, но не! Не се отваря! Изведнъж се стресна:
- Какво правите колега? - чу глас зад гърба си, на случайно
минаващ преподавател.
- Искам до тоалетна да отида. - отговори стреснат Румян.
- Ами отидете. - отговори мъжа и посочи съседната
врата, която беше отворена.
- Това е тоалетната за преподаватели и е заключена. - поясни той и
закрачи по коридора.
Шок и ужас! Усети как трудът му остава там, където
спомените за Трейспотинг са вечни. Но нямаше какво да
направи, освен да чака юли месец за поредна среща
с хората от трети вид.

Увод

2007-09-12T15:05:00.000+03:00

Румян умее много неща. Той може да чете, пише, събира, изважда, умножава, дели, коренува, разлага, степенува, логаритмува, диференцира, интегрира,
дискретизира, заварява, огъва, усуква, пресова, пробива, разбива, шлифова, стругува, класифицира, резбова, трамбова, райберова, лее, чертае, товари, катализира,
инхибира, редуцира, разтваря, ецва, байцва, измерва, запоява, щампова, изолира, конструира, програмира, проектира, експлоатира, обслужва, оперира,
ремонтира, прогнозира, навигира, автоматизира, смазва, гресира, управлява, систематизира, рационализира, менажира, но си остава тъп като гъз!

Прозрение

2007-09-07T16:53:00.000+03:00

Вчера една риба сом ми каза:
"Абе копеле, тоя свят си еба майката! Мъжете стават все по-нежни пендели - епилират се, бръснат се, пощат се, щават се и к'во ли не още! Жените започнаха да говорят за секс повече от мъжете, вече и пият повече от мъжете! Абе бао си е мамата!"

Размисли...

2007-09-04T17:42:00.001+03:00

... за пореден път принтерът прегрява...
... за пореден път ни излиза мазол от рязане...
... за пореден път чупим една-две ножици...
... за пореден път лепим три туби лепило...
... за пореден път се омотаваме в метри от хартия...
... за пореден път лепим, сгъваме и подрязваме...

и след туй!

... за пореден път се чудиш къде да го ЗАВРЕШ...
... за пореден път се чудиш как да се поприкриеш...
... за пореден път се препотяваш, унижаваш, преиграваш...
... за пореден път... ТРОЙКА ПОЛУЧАВАШ!

СТИГА С ТЕЗ ПИЩОВИ!
ПИСНА МИ!

ДАЙТЕ СМИСЪЛ НА ТОВА ОБРАЗОВАНИЕ!
ПИСНА МИ!