05 януари 2016

Опит за пощенска кутия за приказки

Благодаря.

Благо-даря.

Но какво е благо?

Благо за мен е нещо – материално или не, което се появява в живота, някой ти го дава, дарява и светогледа изведнъж става по шарен, по-широк.

Кой ме е дарил с блага?

Идва някой – непознат, познат, приятел, неприятел, показва ти, подарява ти, научава те, или изживявате случка заедно и след това живота става по-пъстър. Научил си нещо ново, става ти хоби, а може и страст. Приятел те е научил. Дарил те е с познанията, уменията, с времето си. Прозорецът към света се отваря една идея по-широко. Научи още нещо.

Тези хора носещи блага се появяват в точният момент, даряват част от себе си, за да ти покажат колко пъстър може да е животът и светът.

За да ме разберете правилно, ето един пример:

Помните старите трамваи, нали? Тези, който дрънчаха така, че вътре човек не можеше да си чуе собствените мисли. На тръгване от спирка те издаваха звуци все едно някой запуска ВЕЦ, а на спиране режещият метален шум пронизваше пътниците като банциг. След това следваше рязко отваряне на вратите, последвано от страшен гръм и трясък умножен по техният брой.

Веднъж с моя приятел Вичо трябваше да изчакаме един от тези трамвай да мине пред нас, за да пресечем трамвайните релси между пл. Македония и Руски паметник. Беше късно, тихо и тъмно. Приближавайки се, към нас този жълт змей адово раздираше тишината, клатушкайки се заплашително. Спряхме разговорът, докато отмине машината. Шумът пораждаше почти болка. В този момент, точно преди да си запуша ушите, Вичо извика:

- Батю-ю-ю, каква симфония от звуци! – тогава се заслушах в шума.

Успях да чуя отделните звуци, които съставяха целият шум - дрънкания, дрънченета, скърцания, тракания, триене и други, за които все още не са измислени думи, за да мога да ги определя. Беше наистина една малка симфония, едно... да не кажа удоволствие.

От тогава винаги се заслушвам в трамваите, макар и вече да са по-безшумни и се опитвам да различа, колкото се може повече различни звуци.

Така Вичо ми дари неговият подход. Дотогавашният за мен шум се превърна в симфония.

Благодаря му.

Та в този разказ благодаря на хората, които са ме дарили с блага...

Преди няколко години се сдобих с грамофон. Подари ми го Албена. От тогава събирам плочи. Открих красотата и мекотата на аналоговият звук. Приятели започнаха да ми подаряват плочи, за което им благодаря от сърце. За мен грамофонът стана не е само източник на музика, а врата към други светове. Слушайки стари „балкантонски“ плочи открих компилации като „Кремиковски искри“, „25 години Балкан“, „Пионерско ехо“ и много други - абсолютен телепорт във времето. Песни от други времена, строеве, разбирания и т.н. Това, което искам да кажа е, че вече няма къде да се чуят песни като – „Песен за стюардесата“, „Песен за кранистите“ или „Песен за младият сержант“ например. Слушайки ги, човек започва да гледа нелепо, да мъца, да задава много повече въпроси, отколкото може да сам да си отговори или просто да се смее. За да добиете представа цитирам припева на „Песен за кранистите“:

„От кабините малки на крана, от нашите птичи гнезда ние носим искряща стомана на теб наша родна страна-а-а-а“.

Предствихте ли си бал в Кремиковци с блус на този припев – не е ли друг свят? А, идва само от една плоча. Благодаря на Албена, която ми подари тази врата към света на музиката и времето.

*****

А, сега нека вдигнат ръка тези, на които първата им плоча, ролка, касетка или диск е била – “Queen Greats hits II”?.

Аз съм от тях. В живота ми съм срещнал поне 10 човека с тази съдба в притежанието на музикални носители.

Подари я баща ми. Беше 1991. Първият ми досег с музиката. Основите бяха положени. Началото на слушане на музика. Първият любим състав. Първата любима група, която остава за цял живот.

Притежавах собствена касетка! Това беше като да притежаваш космически кораб. Протрих я от слушане. Накрая ролките се заклиниха в пластмасата и не можеха да се въртят повече. Подходих както винаги в такива случаи – развиват се 5 винтчета и се сменят двете половини пластмаса с други две от касетка, която вече не ти се слуша и си готов да я принесеш в жертва. Така старата касетка придоби отново живот, а надписът на нея вече беше Goldstar, което я правеше една идея по-ценна в онези времена. Все още знам къде е – на тавана естествено.

Благодаря на Баща ми за първата касетка!

********

Знаете ли как протича един полет с параплaнер?

Събирате се „N” на брой хора рано сутрин на едно място, разпределяте се по коли и заминавате за полет в посока определена от вечерта, според прогнозата за летателният ден. Пътуването с кола може да отнеме и часове до достигане на връх, хълм - точка за излитане. В колата по пътя – смях!

Стигаме хълма за излитане. Излитаме един по един. Радваме се един на друг, викаме си в небето от радост и летим. Летим, но накъде? Кой накъдето хване. А, във въздуха вятър, облаци, свобода. Рееш се с птиците. Виждаш всичко издигаш се рязко, планираш, пак се издигаш и така може цял ден.

По неписано правило първият кацнал взима предварително оставена кола в подножието на хълма за излитане и започва да събира останалите от там, където са кацнали. А, как стига до нея ли? Всякак – на стоп или с рейс.

Като се напълни колата с шофьори, качват се до горе и свалят останалите коли – схема хризантема, но работи. Като всички се съберем сядаме пред някое капанче или ХоРеМаг, за да обсъдим кой къде и как е летял. Пак се смеем.

Връщаме се по залез ухилени и изпълнени с живот.

Благодаря на хората, които ми откриха този свят - Иво инструктора, Теди и цялата банда Контрабанда – те си знаят... много са. *******

Пантене. На пантене хората викат, когато ските се използват за предвижване в снега. Първото ми такова начинание беше след едно обаждане:

- Хайде да се поразходим уикенда в Рила – каза Мири, като зад „поразходим“ се криеше 11 часов преход. Това разбрах след като затворих телефона.

- Но, аз не съм пантил. – рекох.

- Няма значение, много е лесно, за час ще свикнеш.

Речено – сторено.

На ЦПШ-то сложихме ските и тръгнахме нагоре. Прав беше – свикнах с пантенето бързо. Първият връх, който трябваше да преминем - Попова капа, беше обледенен целият. Почти го бях изкачил, залитнах назад по гръб и с няколко кълбета през глава се свлякох до долу. Пак го качих.

От условията се скапахме, останахме без сили и решихме да спим с заслон Кобилино бранище. Малка дървена постройка 3 на 3 метра с нарове. Вътре 0 градуса. Свърши ни водата. Топихме сняг за следващият ден. Прогнозата беше ясна – силен вятър.

Тръгнахме на сутринта посока Рилски манастир. Колкото повече се изкачвахме към билото, толкова вятърът ставаше по-силен. Не се чувахме, викахме си, за да се чуем. Видимостта намаляваше и в един момент загубихме маркировката. Отворихме шоколад да се подкрепим, докато се отвори прозорец да видим следващият жалон (зимна маркировка). Вятърът издуха шоколада от ръцете ни, толкова беше силен.

Ходихме малко време без да видим маркировка и накрая решихме да се доверим на технологиите, а именно Джи Пи Еса. По следата на екрана си личеше как се въртим в кръг.

Само в книгите бях чел, че човек като е изгубен се движи в кръг. Джаджата ни изведе на склона към Манастира. Спускахме се между дърветата. Беше незабравимо. Бяло навсякъде и ние плуваме в него – истинска феерия. Малко преди Кирилова поляна снегът свърши. Това означаваше само едно – ските на рамо, и 7-8 км пеша със ски обувки по асфалта. Най-вкусните мекици в живота си ядохме после на задният вход на Рилският манастир.

Един незабравим уикенд! От тогава пантя всеки възможен зимен ден.

Благодаря на Мири, че ми показа света на ски преходите. И на моите приятели, които ме научиха да карам ски.

***********

Има много хора в живота, които ти даряват, едни грамофон, други те водят в окото на бурята. И всички тези неща разкрасяват живота и го правят по-цветен.

Благодаря на всички хора, които са около мен и ме даряват.

Благодаря на всички вас, че изслушахте всичко това и на теб, че го прочете.

Обичайте се 

04 ноември 2015

Мадрос

Каквито сме днес в собствените си мисли, такива ще бъдем утре в нашето ежедневие!

29 септември 2015

господин Миташки

На фестивала Гуча за надсвирване с цигански духови оркестри, след като през нашата маса са минали четири оркестъра и са ни свирили по над час и всички са доста пияни, г-н Миташки споделя на бате Весо:

- Ееее бате Весо-о-о, ей на тази маса искам да живея!

Из мъдростите на диригента

"Абе той живота е за живеене, той не е за работа.

Ако трябваше да се работи в живота, нямаше да се казва живот, а работ"

09 юли 2015

Стената на Джон Ленън.

Стената на Джон Ленън.

Стената на Джон Ленън открих преди години, някъде след бурният ми пубертет. Не помня кога. Дали някой ми я показа, или сам ровейки се в рок енд рол истории стигнах до нея.

Открих я.

В ежедневна София, в един ъгъл стоящ до всички минувачи и никому незнаен. На едно от най-оживените Софийски места - най-известното за срещи. Изписана беше цялата. Толкова много писаници и драсканици, че човек трябваше да се приближи на няколко сантиметра, за да може да прочете надписите. Текстове на песни, възпоменания от сорта на „Джон, липсваш ни“, прегорели свещи, снимки, цветя......

Изписана беше с текстове на песни на всички музикални идоли, оствили нещо в сърцата на драскащите по нея. Фреди, Джон, Джими, Дженис, Кърт, Бон, после Дио... много са, много бяха.

Четях със стоплена бира и увехнал дюнер във вечерите тихи и безкрайни, когато няма хора, не дрънкат трамваи, релсите стават на точка някъде там към „гарибалди“, а жълтите лампи огряват като манастирско кандило късният час.

Не съм писал. Аз бях консуматор – четях.

Усещах, че това е паметник на бунта на едно поколение със своите герои. И аз живея със същите идоли, макар да съм от друго поколение, макар и след създаването на този паметник. Паметник, наистина паметник, не е купчина бетон или желязо под формата на нечий бюст, а просто място на което едни хора възспоменават по един или друг начин други хора - паметник.

След някой друг ден – рожден ден или смърт на някой от тези идоли или просто парцали, на стената се появяваха нови текстове, нови творби – стихотворения, снимки, свещи се палеха.

Скоро положиха паметник (плоча) на Джон Ленън.

Изглеждаше нелепо сред всички драсканици. Не знам кой я е сложил. Няма нужда, надписите трупани с времето и годините говорят повече. След това я боядисаха. Цялата стена стана бяла и чиста, както вълна отмива писаниците по пясъка, стената остана бяла. Няма помен от всички текстове и послания. Само паметника на Джон нелепо си седи закачен, все едно се чуди какво прави там. Дори човек и сега да мине ще види, че Джон все още се чуди – „Какво аджеба правя тук и кой ме закачи?“.

Но, всичко продължава. На стената има нови надписи, няма цитати - има графити. Няма текстове - има тагове.

Чудя се, дали тези нови драсканици носят послания на новото поколение, както едно време драсканиците за едни бяха послания за други и за мен....