21 август 2017

История за едно приключение с колела из мистичните Родопи.

   ​Благодаря!

История за едно приключение с колела из мистичните Родопи.


   Тръгваме с влака, натоварили сме колелата. Маршрутът ни започва от Велинград и стига... до където стигнем. Посоката е югозапад. Място за импровизации има.



   
   Да си вземеш шапката и да хванеш пътя... За пръв път пътувам така- с колело, дисаги и раница. Предизвикателство е за тялото и най-вече за ума, който се опитва да ти изиграе най-различни номера. Особенно по баирите.
   Чистата, дива природа започва да прониква в цялото ти тяло и да изхвърля ненужните неща. които си събирал с години. Тялото започва да кипи от живот, умът да се изчиства и погледът става все по-бистър. С всяка капчица пот проляна по баирите, осъзнаваш как ти се случва нещо безценно, нещо неописуемо. Усещаш как започваш да се доближаваш все повече до реалната ти същност, която нормално е прикрита под шума на колите, маските на обществото и очакванията на близките.
   Ставаш сутрин и тръгваш с колелото и приятеля до теб. Неизвестното предстои. Изненади има. Чувстваш се жив, толкова жив...
​   Стига толкова от мен-Криси, сега давам думата на моя спътник Еди, който ще ви разведе с думи, а аз със снимки за това незабравимо пътешествие.

   “Да прекосиш Родопите” звучеше като нещо мистично, нещо далечно, непознато. Една мечта за едно пътешествие. Направихме маршрут, стегнахме колелата, купихме провизии и ето ни на Подуене, първи перон. Чакаме влака за Септември, а на гарата всички часовници са спряли на 18:20ч.

   Прекачихме се на теснолинейката. Влак от приказките, в който можеш да си изпушиш една сладка цигарка между вагоните и да те вее вятъра в косите. Бавно, поклащайки морни снага по тесните релси, завой след завой, навлизахме в Родопите.


 
   Ето го и него - Велинград - първата точка от нашия маршрут. Не знаехме дали въобще ще можем да въртим предалите с толкова багаж върху багажниците, но жаждата за приключение и откривателствуване ни дърпаше като кукли на конци. Минахме през центъра, пихме по кафе.


 
    Въоръжени с GPS, карта и усмивки напуснахме балнео-столицата. Въртяхме педалите към язовир Голям Беглик. Прогнозата за дъжд не ни впечатли и това беше първият урок, който научихме. Слаб дъжд заръмя, после по-силен, та се скрихме в една беседка. Зачука ни градушка след първия час от нашето пътешествие. Град, гръмотевици и черен път, който стана на река, ни навряха под едно дърво с надежда, че този ад скоро ще свърши. Да знаете, много боли, когато ледените топчета на града удрят по ноктите. След около половин час продължихме по пътя нагоре под дъжда, града беше спрял. Мокри, както никога не ни се е вярвало, че ще бъдем, намерихме една барака и човек, който ни махаше от далеч. Светльо.



    - Влизайте, сега ще напаля печката да се стоплите.

    -Дай аз да я запаля. - викам.
    -Тя не те познава бе нашия - отвърна ми той и от тогава за него станах “нашия”.

Две нощи спахме, сушихме дрехи, телефони, киндъли и слушахме ловджийски истории. Пихме ракия, гледахме телевизия. В страната беше обявен жълт код и това ни поставяше на гости при Светльо. От утре времето ще се изясни и стабилизира - казаха по телевизора - стар Сони Тринитрон, което беше и нашият сигнал да стягаме багажа.




   Дълги баири до Беглика огъвахме, дълбоки локви газихме, дъждобрани обличахме, събличахме и така цял ден. Не видяхме никой през целия ден, докато от гората около язовира не изскочи Пешо Маринов - съученик от първи клас. Събрахме се заедно около техния скромен огън от мокри дърва. Тези дни много огньове от мокри дърва палихме. Научихме, че и Адам е българин и си легнахме. Ето и логическата връзка - Адам на обратно е Мада и тук идва връзката и с МАДАрския конник. Изчакахме още една поредица с дъждове на Чатъма. Пак сушихме телефони и какво ли още не. Цепихме дърва, боядисвахме къща и карахме каяк на зиг-заг, защото така можем.










Широка поляна. Стигнахме късно, по залез. Започвахме все повече да се отпускаме в ритъма на пътуването. Разпускахме леко и своите софийски душици по баирите. Все по рядко гледхме GPSа  и картата, защото се сблъскахме с непроходима пътека след сеч. Гората изглеждаше все едно е минал тазманийският дявол от онова анимационно филмче. Пътеката беше непроходима от отсечени, разпиляни и зарязани дървета. Бутахме, но не напредвахме. От тогава нямаше път, за който да не сме питали месните хора какво е състоянието му. Така стигнахме до Реджеп от село Змеица, който знае всяка пътека, всяко растение. Взе да ни обяснява къде да минем за съседното село. И от много обяснения накрая вика - Абе, аз ще дойда сутринта и ще ви заведа. 





Донесе ни закуска и ни преведе през билото до село Чала. Знаеше всяко растение как се бере, суши, готви. От плода, листата или корена дали се прави илач, отвара или просто се яде, а може и тинктура. Видяхме следи от мечка, която след негово пояснение разбрахме, че си има малки мечета. От тогава се чуваме редовно по телефона. Сега прави палатков лагер.






Чала. Село, което никога няма да забравим. Издигнато високо над всичко останало. Село, стоящо върху целите Родопи. Там се запознахме с първата вело-туристка посетила Чала -  Швейцарката Кристи. Занимаваща се с радиестезия попитала един ден махалото, къде е най-добре за нея да живее и то й показало България и село Чала. Тя стегнала колелото и от Швейцария до Чала стигнала за 11 месеца. Предложила на един от селяните да му плати, за да си ремонтира къщата, а в замяна тя да ходи един път годишно за няколко месеца у тях на гости. Така и станало. Сега тя пасе кравите в Чала, пие Ариана Радлер и се вози на родното БДЖ.  Почти всяко лято е там. Като разбрахме, че са прибрали овчарските кучета и бурята отмина яхнахме “кончетата”




   До Тешел са 14км спускане, ама такова спускане, което се помни цял живот. Вятърът фучи в ушите, гумите жужат, а колелото се залепва за асфалта, лягаш в завоите, а очите сълзят от насрещния въздушен напор.   От Тешел до Чаирските езера бутахме цял ден по чакълиран път, виещ се покрай река Чаир дере. Бутахме, а слънцето безмилостно жареше. Бутахме и очите ни сълзяха от потта, която се стичаше по челото. Бутахме, а дръжките на колелото бяха мокри, хлъзгаха се. Бутахме и едвам дишахме. Такъв баир, че ти байганясва, чудиш се сърцето и далака дали ще издържат. Целият този зор беше награден с домашно овче кисело мляко със сладко от боровинки в хижата. Незабравимо!








Пътя към Мугла - кълдъръм, чакъл и необятни гледки, в които според Реджеп има най-много мечки от целите Родопи. В Мугла си спомнихме играта Кюс, която само там се играе. На сутринта една жена ни донесе кафе и вафла. Много мило!










От Мугла до Смолян има около 20км спускане, толкова бързо стигнахме, че Криси попита една жена в началото на града - Кое е това село? - Смолян - отговаря, а на Криси не й се вярва и вика - Да бе! ха-ха-ха Сядаме в ресторант! И ни носят чушки бюрек. - Ама чакайте, ние не сме поръчвали. - Знам, прекъсна ни сервитьорката. Един човек, който иска да остане анонимен ви черпи.





Качихме се и на Снежанка. В Пампорово изчакахме още едно влошаване на времето. Забавлявахме се с наши приятели. 



   Когато пътуваш с колело можеш да усетиш неща, които с кола няма как. Много осезаемо се усеща кой асфалт колко топлина излъчва. Чакълът е най-щадящ. Първите капки на дъжда, звука с който се сблъскват със земята. Шума на дъжда. Първо става влажно, после мокро и накрая хладно, после яхваш колелото и продължаваш. Усещаш вятъра, силен или слаб, насрещен или гръбен. По платното има толкова много части на коли, че никога не сме си давали сметка: изпаднали болтове, тасове, скъсани ремъци, тампони. Като се движиш и се чуват животинки шаващи отстрани в тревата. Можеш да се вслушаш как мантинелата пука нагрявана от слънцето и как пука като изстива вечер. Много хора ти махат и те поздравяват. Най-много махат трактористите, сигурно защото се движат бавно и им е скучно. Махаш си с работниците по полето. Всички са сърдечни. И ние и те. 




   Планините се бяха разлели във всички посоки. От време на време се появяваше по някое малко селце, което да ни срещне с  интересни и сърцати родопчани. 

   Беше Еньовден. Във всяко село около изворите на р. Арда имаше празненство, почитане на празника и обичая. Затови променихме маршрута на юг.



   По пътя, минахме през малкото китно селце Кошница. Там една мила жена ни приюти да пренощуваме в изоставена плевня. Брояхме падащи зведни и заспахме,  много е уютно да се спи в плевня! 




Купихме си домашен кашкавал и сирене от една баба. Залепихме за пореден път спукана гума и продължихме пътя си към селските празненства.




По пътя минаваме и през Могилица, където ни научиха как се багри със естествени цветове вълна, показаха ни традиционни носии и как се плете цвете на една кука. А, в с. Арда на площада гощаваха гостите с мекици и сок от бъз. Безплатни мекици :) 



На една поляна над хълмовете на Горна Арда, се бяха събрали хора от цяла България. Започваше ритуалът за брането на лечебни билки. Вечерта преди Еньовден жените набраха маргаритки, които сплетоха в красиви венчета. Вечерта ги поставиха на дърво, за да събират светлината на звездите. 


Всички жени бяха облечени в красиви бели одежди и съчетани с гледката към планината беше все едно си в приказка сред самодиви. 


Повече за ритуала около Еньовден в с. Горна Арда ще ви разкаже Криси в някоя от следващите й публикации - http://kristinakantcheva.weebly.com 



След брането на билки яхнахме колелата и се спуснахме към Смилян. Но, ни спря продължението на празника - на площада в Горна Арда на една дъ-ъ-ъ-ълга маса всяка баба беше сготвила ястие, гозба или просто баница. Опитахме от всичко! Толкова много храна и толкова вкусна одавна не бяхме яли. Идваха рейсове с народ и всички на площада ядяха. Нямаме снимки, бяхме заети с дегустацията. 

Стигнахме Рудозем, не защото ни беше в плана, а защото там най-близо има Еконт, а ние чакахме важна пратка. Батерията бях забравил в Пампорово и се намери добър човек, който отиде до Смолян, за да я изпрати. Беше Събота и Еконта беше затворил, което означаваше, че трябва да стоим до понеделник. В пенсионерския клуб разбрахме къде живее служителят на логистичната компания и ето ни пред тях. Влезе ни в положението и отидохме заедно да отключи офиса. Върнах си батерията, но следваше да намерим място за спане. Къде, къде? Тук-там, докато не видяхме минарето на джамията. Вярващите не биха ни оставили без подслон ни напяваше пътешественическият ни дух и ето ни на разговор с имама.
  • Трябва ни малко място, дори в беседката в двора можем да се настаним.
  • Добре сте дошли! - рече той - Днес е последният ден на Рамазана, утре е Байрам. Елате, ще вечеряме, ще празнуваме!



​   Речено - сторено вечерта бяхме на една маса на сладки приказки, дробчета и агнешка супа и заря. Криси беше при жените, Еди при мъжете. Спахме в хотелската част, която беше в строеж. Нямаше как да станем в 4 сутринта за празника. Бяхме много изморени. Но се събудихме с оставени до нас подаръци. Честит Байрам си казахме и потеглихме по пътя.
   В Баните естествено се къпахме в минерален басейн, изпрахме дрехите и “като къпани” спахме под касите на градския басейн и ядяхме подаръците от Байрама. 




    Лепенето на гума стана ритуал, една медитация. В началото като видиш меката гума си викаш “пак ли бе?”, “за кой път?”, “защо точно сега?”. След първите няколко операции тези кахъри изчезват и без емоция спираш, вадиш лепенките, ако има наоколо селяни изслушваш съветите им, обръщаш колелото, сваляш гумата, махаш вътрешната, намираш чешма, вир, кофа, локва, тенджера, топиш, локализираш мястото изпускащо мехури, подсушаваш, избираш според дупката моментни или лепенки с лепило, шкуриш,  лепиш, помпаш, проверяваш надеждността на лепенката, обуваш вътрешната във външната гума, монтираш, помпаш, изправяш колелото и прибираш помпата. Всеки път тази поредица се случваше все по-спокойно, все по-смирено, каквато беше и природата около нас.



Picture
Планините се бяха разлели във всички посоки. От време на време се появяваше по някое малко селце, което да ни срещне с обикновените сърцати хора на Родопа.
Беше времето на Еньовските празници, а ние бяхме наблизо и затова се отправихме посока юг. Празненства, ритуали, гозби, ръкоделници, хора - всички празнуват в поредица от няколко села, повече от една седмица. 
Picture
Picture
Picture
По пътя, минахме през малкото китно селце Кошница. Там една мила жена ни приюти да пренощуваме във вече неизползващата се плевня. Интерсно е, че когато разговаряш с тези хора, повечето, от които без образование, те могат да ти споделят такива мъдрости и истини за живота, които едва ли ще чуеш в училище или университета. В същото време хората са толкова отворени и искренни, че щом ги попиташ, веднага ще ти кажат какво им се случва в живота- и най-хубавите, и най-лошите неща. Ще ти ги споделят по начин, все едно ги познаваш от години, а ти туко що си ги срещнал. Толкова искренни разговори, трудно дори можеш да водиш с приятелите от града. И някакси, тези люде, ти напомнят за това че си човек и че там някъде скрито в гърдите имаш сърце. И още повече- че всички ние сме хора със сърца!
Picture
На сутринта, след опита в плевнята и наб;юдаването на светещото със звезди нощно небе, естествено лепим гума, с цел подобряване на лични рекорди:) и хващаме пътя към Горна Арда.
Picture
По пътя минаваме и през Могилица, където ни научиха как се багри естествено вълна, показаха ни традиционни носии и как да плетем цвете на една кука.
Picture
Picture
Picture
На една поляна над хълмовете на Горна Арда, се бяха събрали хора от цяла България. Започваше ритуалът за брането на лечебни билки. Вечерта преди Еньовден дамите събирахме маргаритки, които сплетохме в красиви венчета, а за вечерта ги бяхме оставили да висят на клонка от дърво, за да събират светлината на звездите.
Picture
Всички жени бяха облечени в красиви бели одежди и съчетани с гледката към планината беше неописуемо красива картина. Повече за ритуала, които се състоя ще ви разкажа в следващия пост, за да не се отклоняваме много от нашето вело пътешествие.
Picture
След брането на билки яхнахме колелата и се спуснахме към Смилян. Още в самото начоло на Арда, пътят беше препречен с коли, за да неможе да се минава. Не че не можехме да заобиколим с колелата, но това, което заварихме на площада не беше за изпускане. Няколко метра маси наредени с гозби от местните баби. Имаше всичко, което можете да си представите. Напълнихме тумбаците, задоволили лакомството си и потеглихме отново. Когато караме из планините, храната, която ядем е доста ограничена и еднообразна. Та повярваите ми, бяхме лакоми:) Евала на бабите!
Picture
​Стигнахме Рудозем, не защото ни беше в плана, а защото там най-близо има Еконт, а ние чакахме важна пратка. Батерията бях забравил в Пампорово и се намери добър човек, който отиде до Смолян, за да я изпрати. Беше Събота и Еконта беше затворил, което означаваше, че трябва да стоим до понеделник. В пенсионерския клуб разбрахме къде живее служителят на логистичната компания и ето ни пред тях. Влезе ни в положението и отидохме заедно да отключи офиса. Върнах си батерията, но следваше да намерим място за спане. Къде, къде? Тук-там, докато не видяхме минарето на джамията. Вярващите не биха ни оставили без подслон ни напяваше пътешественическият ни дух и ето ни на разговор с имама.
  • Трябва ни малко място, дори в беседката в двора можем да се настаним.
  • Добре сте дошли! - рече той - Днес е последният ден на Рамазана, утре е Байрам. Елате, ще вечеряме, ще празнуваме!
Picture
​   Речено - сторено вечерта бяхме на една маса на сладки приказки, дробчета и агнешка супа и заря. Криси беше при жените, Еди при мъжете. Спахме в хотелската част, която беше в строеж. Нямаше как да станем в 4 сутринта за празника. Бяхме много изморени. Но се събудихме с оставени до нас подаръци. Честит Байрам си казахме и потеглихме по пътя.
В Баните естествено се къпахме в минерален басейн, изпрахме дрехите и “като къпани” спахме под касите на градския басейн. 
Picture
​   Лепенето на гума стана ритуал, една медитация. В началото като видиш меката гума си викаш “пак ли бе?”, “за кой път?”, “защо точно сега?”. След първите няколко операции тези кахъри изчезват и без емоция спираш, вадиш лепенките, ако има наоколо селяни изслушваш съветите им, обръщаш колелото, сваляш гумата, махаш вътрешната, намираш чешма, вир, кофа, локва, тенджера, топиш, локализираш мястото изпускащо мехури, подсушаваш, избираш според дупката моментни или лепенки с лепило, шкуриш,  лепиш, помпаш, проверяваш надеждността на лепенката, обуваш вътрешната във външната гума, монтираш, помпаш, изправяш колелото и прибираш помпата. Всеки път тази поредица се случваше все по-спокойно, все по-смирено, каквато беше и природата около нас.
Picture
   ​По пътя към Вишнево бутахме по един черен път, жесток баир, на който разработихме системата - бутаме двамата първо едното колело, после се връщаме и бутаме второто, иначе няма изкачване. Изгубихме се, намерихме се и така до селото. Минавахме махали забравени от онзи горе.



   Махали, в които хората живеят в каменни къщи, почти порутени, няма улици, дори черен път. По обраслите пътечки се разхождат крави и тук-там се подава някой човек изглеждащ като дошъл от друга вселена. Усеща се такова спокойствие, че можеш да почувстваш вселенския мир, да го вдишаш с дъха си. Тишина. 


   Спахме до една чешма. Прахме и пихме ракия номер едно в България.
   Ето го и него - язовир Кърджали в цялата си прелест. Разгърнал синята си рокля по родопските баири, кротко хванал за ръка своя брат - Студен кладенец. В Сухово спряхме за сладолед. Еди изяде своя и започна да си играе с дървената клечка. Един на съседната маса извика - Вземи си още един! - Не искам - отсече Еди. - Но, като пише на клечката “бонус” ти дават един безплатен. Прекрасно, зарадва се и влезе в магазина. Е, след втория нямаше трети :)










Моста между село Сухово и Дъждовница ти остава чувство, че си някъде в дивия изток, което беше донякъде така.
    После дойде негова милост МАКАДАМА. Между моста и Дъждовница пътя е макадам. Демек не е нито черен, нито чакълиран. Посипан с камъни с размера на картоф, не валирани. Буташ, а колелото подскача, кормилото се тресе наляво, надясно. Край няма. Слънцето пече, жълт код е в цялата страната. Жега! Краката ти поддават на всяка крачка, стъпването е несигурно. Усилията да буташ колело по макадам на пустинна жега - няма по-голямо удоволствие! M-M-M, I’m lovin’ it! Минаването през това мъчение беше наградено с локумени вафли в хоремага в Дъждовница и обилен обяд на брега на язовира в понтонен ресторант.
   По пътя срещахме приятели от най-различен вид. Понякога това бяха няколко мушички, които кръжаха около главата на велосипедиста и се движеха с него, понякога беше ято с яростни комари (етеричното масло от лавандула много помага!), понякога някоя сърна да пресичаше пътя ни, орли, соколо кражаха над нас или някоя костенурка да се състезава с времето забързана в своето ежедневие.


​   Стигнахме Летовник. Намерихме хостела направен от един англичанин, който закупил училищната сграда на селото и за 10 години с помощта на над 500 доброволци я превърнал в най-психаделичното място, в което може човек да отседне. Играхме билярд, ядохме най-уникалната закуска с домашни продукти на света и спахме в легло с балдахин, като от приказките. Това си беше пълен лукс с нотки на спиритуализъм, трансцеденталност и  хипи вълни.


Много селяни по пътя ни споменаваха с умиление социализма и делата на Тодор Живков. Бих казал, че те си живеят в спомени за онзи режим и все още не могат да се адаптират към сегашния. Това се случи и в село Соколци и Лисиците. До тях не стига път, няма коли. Един човек ни срещна на обраслата пътека до чешмата. Подпрял се на дървено бастунче вика:
  • Ми да! Нема коли! То и ток немаше, ама я Тошката го пуснА. - и леко почукна бетонения стълб носещ жиците на плещите си.
  
 - Тошката и мост ни построи! - моста, който свързва тези хора с цивилизацията е най-дългият въжен мост на България (според Уикипедия). Сутрин стават, минават по него, хващат влака, който идва от Кърджали и слизат на следващата гара - село Широко поле, купуват хляб и един час ходят навръщане. Ние спахме на него. Сутринта доста хора минаваха покрай нас, за да хванат влака, да идат на пазар. Вода в село Лисиците няма. Пълнят си от една чешма с ръчна помпа, а чука, сърпа и петолъчката на нея все още напомнят за времето, за режима, така прекрасен за тях.







Карахме към Маджарово. Искахме да видим и лешоядите. Така замръкнахме в село Долни Главанак. На Криси и беше лошо, легна на една пейка, а Еди отиде да търси подслон. По принцип няма проблем да се спи навън, но в това село се случваше невиждано събитие. Беше тъмно. Уличните лампи едвам осветяваха улицата, а в сумрака се виждаха много хора, кръжащи около срещуположните магазини като оси около кошер. Бяха цигани. Дървосекачи. Преди няколко часа им бяха дали надницата. Всички пияни, а около тях се мотаят коне и каруци. Гледаха ме като чакали, а аз се ометох и започнах да търся някоя къща, в която все още има живот да моля за подслон. Намерих. За първи път ми се случва да почукам на нечий дом за подслон. Исках в двора да си опънем шалтетата, нищо повече. Просто да сме зад оградата.
Поканиха ни на вечеря. Майка с децата си, а децата със семействата си. Бягаха от жегите в Маджарово при старата. Беше жълт код отново в цялата страна. Говорихме до късно, после легнахме. 


На сутринта Криси се чувстваше по-добре и продължихме към лешоядите. Обядвахме в Маджарово и там разработихме друга схема - в жегите карахме един час сутрин и един час вечер. Където замръкнем спим. А през останалото време седяхме в някой хоремаг и си говорихме с месните хора. Пихме бира и се забавлявахме. Чухме небивали истории, лични драми, вицове и легенди. Както гласи поговорката “В Рим прави като римляните” ние направихме каквото правят в Маджарово в нечовешките жеги. Отиват до реката. Студената вода е спасението за всички, дори и за кравите. Всички са вътре. Напомня на Ганг.




Заради жегите стигнахме само до съседното село Бориславци. В селото живеят бивши миньори, а един адвокат е направил музей в къщата си. В него видяхме черно-бели снимки на камили, които носят камъните от рудника в Маджарово. В началото с 30 камили са изнасяли рудата, обясни ни бащата адвоката, бивш миньор. Говорихме си с шампиона по пехливански борби, който е над 70 години, но показа на Еди една хватка, на която той не й помни името. Там разбрахме също, че Бин Ладен е живял в Сърница.  
       Стана късно и по новата ни схема започнахме вечерното въртене. Замръкнахме точно на стената на язовир Ивайловград. Охраняван обект, през нощта малко страшно изглежда тази стена огряна от жълти лампи. Спряхме там и излезе охраната, Еди вече си знаеше репликите и ето ни на вечеря, на една маса с охраната. Много мили хора, за което искрено им благодарим. По тяхна препоръка си купихме тахан от таханчийницата в града. Отново имаше прогноза за преминаващ фронт с дъжд и решихме да спим “на градско”. Прахме, но този път в пералня, къпахме се. Абе лукс! Нямахме търпение да дойде следващият ден - предстоеше ни преминаване на граница с колело.



Гърция преминахме за един ден. Около 40км карахме сред гръцките слънчогледи. За първи път от почти месец въртяхме педалите по равно! Не ни се вярваше как точно на границата свършват баирите и започва равнина. 



Влизаме в Одрин! Ядохме дюнери, сладолед, марципан. Пихме чай и турско кафе. Следващата вечер спахме в един ресторант за сватби и банкети извън Лозенград, а през деня беше най-драматичното каране с насрещен вятър - въртиш а почти не се придвижваш. В ресторанта за сватби, които всъщност представляваше големи шатри опънати в полето с наредени маси под тях, ни гостиха с топла вечеря и вкусни курабиики. Луната, толкова ярка и почти пълна, осветяваше всичко наоколо, а украсата от лилави воали нежно се люшкаше от вятъра. Чувстваш мир, спокоиствие. След проверка на маршрута за следващия ден си готов да им се отдадеш в блажен сън.


Най-хубавото на Турция беше, че когато минаваш през селата, хората от магазините и кафетата те викат и ти махат с жест “ела”. На повечето покани се отзовахме и ни черпиха чай и вода, а на едно място ни подариха краставици и кайсии. Вече виждахме полите на Странджа. Започна отново изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане, изкачване, спускане  докато не стигнахме родината.  В Малко Търново бяхме по обяд. Обядвахме в кръчмата, където срещнахме един агент, за който след малко ще разкажем и след това спахме като заклани в градския парк. Опънахме си шалтетата и отпрахме 3 часа следобедна дрямка.
Дейвид, така се казва човекът, който попита сервитьора:
  • Каменитса имаш ли? - с акцент на американец.
  • Да.
  • Една.
  • It’s good to travel by bike. - Обърна се към нас с желание да отвори разговор. Сподели ни, че и той обикаля с колело света и ни покани у тях. Отидохме.
Дейвид напуснал САЩ след като се пенсионирал. Не харесва родината си. Продал всичко, което притежава и си купил колело. Пет години обикалял света и накрая завършил в Малко Търново, има собствена къща и учи български с прекрасните му съседи. Говорихме си до късно, свири ни на китара. Зимата му е студено, затова пътува някъде на по-топло. Тази година като застудее ще отиде в Испания.


На сутринта закусихме и поехме по нашият път към морето. Черен път по поречието на Велека за два дни ни отведе право на брега при Ахтопол. 





      Чувствахме се като в рая. Толкова зелено беше навсякъде, като в джунгла. Зелено и диво! И в един момент, ах този момент, никога няма да забравим, пред нас се появи тази магия, която наричаме море. Спряхме и се потопихме в спокойствието на безкрайността. Поемахме дъха на този момент, така знаменит за нашето приключение. Последна точка от маршрута ни. Толкова бяхме щастливи! Успяхме! 






​На морето празнувахме рожденият ден на Еди, Криси му подари най-прекрасният подарък, беше го замислила и направила по време на пътешествието. Направи най-вкусната торта на света за него.
            Заключение няма да пишем, тъй като това не е краят. Пътешествия ще има още, а нещата, които човек научава за себе си, света, вселената, живота и човека до него в едно такова изживяване не могат да се напишат, обяснят или споделят. Те се усещат!
            Пожелаваме си щастието, което изпитахме да е с нас, да не ни напуска, за да можем да го разпръскваме навред.
Обичайте се!
И откривателствувайте!