Много е интересно как доста неща се повтарят всеки ден. Тече цикълът, една центрофуга ежедневна, въртяща се с въртенето на земята. Толкоз неща се повтарят с невероятна точност. Сякаш метроном отброява ритъма на ежедневието.
Всеки ден ставам по едно и също време. Измивам се, пускам кафе машината да загрее докато се обличам. Облечен правя кафето.
Излизам на балкона, паля цигарка и поставям чашата на перваза. Тихо е. Градът бавно се събужда. Това са моите откраднати 5-10 сутрешни минутки в пълно спокойствие и тишина. Бавно отпивам всяка глътка смесвайки я с плътният дим от цигарката. Гледам празната улица още неогрята от слънцето. Всичко е спокойно и някак спряло.
Отпивам кафе.
Отваря се входната врата отсреща. Излиза момиче на около 25 години с куче. Затваря вратата, прави две крачки, слага си слушалките и тръгва към парка, за да я разходи кучето. И така всяка сутрин по едно и също време с точност до минута. Знам точно на коя глътка кафе трябва да излезе.
Дръпвам от цигарката...
Два входа по-нагоре излиза мъж с очила на средна възраст и тръгва с кучето си на разходка в парка. Прави няколко крачки и той слага слушалки. Понякога поглежда към мен, понякога - не. Но всяка сутрин знае, че аз съм на балкона, както и аз знам кога ще излезе от тях, на коя плочка ще си сложи слушалките и къде ще го разхожда кучето.
В момента на този ритуал осъзнах, че съм се превърнал в наблюдател.
След кучкарите минават и разносвачите на един безплатен вестник. Минават винаги двама, търкаляйки празни колички навярно на път
за зареждане на новият тираж.
След 15-ти Септември в тази цялата картинка се появиха и ученици.
Гася цигарката и се изстрелвам към спирката. Там едни и същи физиономии всяка сутрин. Знам кои на коя спирка слиза, макар и да не ги познавам.
Слизам на последната спирка и започвам работният ден.
"Кога си отпуска?" - винаги този въпрос ми е звучал като "кога те пускат". Период, когато разполагаш със своето време, своят живот независещ от никакви други обстоятелства и ангажименти, когато си свободен, реещ се в неизвестността.
Това е времето, когато живееш както искаш и го правиш както го желаеш. А, колко е това време?
Толкова е кратко, че в продължителността на една година се равнява на капка бира в празна халба.
Трябва да се живее ежесекундно, за да има спомен от всеки миг.
Минутата да е изпълнена с приключения и да ни се струва като час, часът като ден.
Тогава този отпуск, колкото и да е кратък, ще ни се стори достатъчно дълъг.
Моят е достатъчно кратък, но успях да го изпълня с неописуеми емоции.
Сега, когато съм отново в заобикалящият ме свят ми малко мъчно и тъжно за миналото и приключило изживяване, толкова хубаво, чисто и завършено.
Не искам да гледам снимки, не искам да ги показвам.
Няма смисъл.
Не искам и да разказвам.
Всичко е изживяно, не може да се заснеме, не може да се разкаже, не може да се покаже.
Просто не съм почернял след морето и това е...
Животът е прекрасен и той продължава. Готин, желаещ изживяването му.
- Новия ми шутър е лудница човече! Само като ходиш и ти изкачат смитъри дори и един път да са дигнали чарга ме бутат! Наш к'во е! Ама инвентара ми е лудница - кнокбак на 10 резисти мнооо яки и сосерки и не ме помпат много ама хамардините, смайтерите и чаргерите ме праат леш. Има и некви назобени лъкозони, по-яки от паладините ама тях ги помпам!
- Аха... - отговарям без да разбирам нито думичка от изреченото.
- И ти помпаш, а хеликоптера те чака, а те като помпаш и тичат по-бързо към теб, но аз вече имам колан с декс и по- не ми взимат кръвта.
Бях спрял да го слушам и механично през известно време повтарях "аха". А, монологът продължи доста време. Не можеше да свърже едно просто изречение, а докато говореше очите му светеха, жестикулираше неадекватно, а изгладеното му мозъче не стигаше дори да си инсталира сам играта. Все едно говори за друг свят пълен с чудовища, който го преследват, за да го убият, а той бяга, стреля. Някъде го чакат го хеликоптери, за да успее да избяга. Това разбрах от петте процента думи, които разбирах от всичко, което избълва. Беше обсебен! А, е на 25.
Едно време и ние играехме компютърни игри, но си бяхме нормални идиотчета - деветокласници. Спомням си само една дума от онова време - бот. Това е виртуален противник в играта управляван от компютъра грубо казано.
Може би най-тъжното е, че и малки деца са така обсебени, че израстват в този свят така побъркани и в един момент го сливат с реалността. И в един слънчев ден влизат в даскало и "помпат по кнокбаците", които всъщност се оказват техните съученичета.
Не знам къде ще му излезе края... Но не е на добре таз работа...
Осем влизаш пет излизаш
лапаш монитор
трийсти чукаш банкомат
/Първият ми опит за хайку/
