1 от 10

Събудих се един следобед и реших да тръгна към в. Руй. Напълних самара си за 5 мин. За толкова време го пълня с необходимото оборудване и екипировка, за да бъда абсолютно независим където и да отида. Готов съм за падане на температурите до 15-20 градуса надолу, за дъжд, сняг не се предполагаше, че ще вали скоро. Имам палатка и мога да спя навсякъде. Остава само храна, но тя се купува по път.Тръгнах сам към гара "Овча Купел", тъй като повечето ми приятели и познати бяха на работа, на останалите не им се идваше, а аз бях в отпуск. Вървях към Съдебната палата по-свободен от всички, с които се разминавах по Гурко, Алабин, Витошка и "Графа". Със самар се чувствам абсолютно независим от всичко. Мога да стигна навсякъде където си поискам и да нощувам където ми хареса. Лек и свободен се разминавам с хора бързащи, обременени с всекидневни задачи, ангажименти и отговорности. Качвам се на трамвая посока Княжево - първата трамвайна линия в София.
Трябваше да чакам 40 мин до тръгването на рейса за гр. Трън, затова седнах на припек върху една кашпа, отворих картата и се зачетох върху описанието на маршрута до в. Руй под звуците на Блуба лу, звучащи от моя спътник - МР3 плейъра /много гадна дума, но не знам друга/.
- Точно ти ще ми помогнеш! - прекъсна ме резкият глас на един чичко, потупвайки ме по рамото може би, за да се увери че ще му обърна внимание, тъй като виждаше слушалките в ушите ми. Беше точно от онези типове, които са сладко пияни и дрънкат нон стоп страхотни безумици. Почти незабележимо зачервен и неуловимо фъфлещ. Слаб с очила, тениска, бермуди и леко опърпани китайски маратонки - черни. Носеше и сак - китайски, черен от онези, който след десетото отваряне е невъзможно да ги затвориш отново - циповете им се развалят.
- С какво мога да помогна? - питам аз, сваляйки едната слушалка от ухото си.
- Ами, да ми настроиш часовника - каза той, подавайки ми един електронен, китайски часовник тип "ТСМ" за 2лв, който всъщност е настолен, но го държеше в джоба на вехтата му тениска.
Докато го сверявах ми обясни, че на вилата си няма друг измервател на времето освен този, който държа в ръцете си. А, този само се разстройва в джоба му. Разпитва ме кой рейс чакам, къде живея, от кой отбор съм и куп други тъпотий, които могат да минат през главата на тънко почерпил се мъж над средна възаст. Като разбра накъде съм тръгнал ми разказа няколко доста смешни случки. Ходил на риболов по вировете на р.Ерма и цял ден увлечени в мятането на въдици от вир на вир видиш ли им изкочил сръбски граничар и ги върнал обратно. Обясни ми колко е висок върха към който съм тръгнал. Тоест, показа ми - "Висок колкото хей онзи блок там" - сочейки една панелка от заобикалящите гарата жилищни блокове в "Овча Купел".
- Имаш ли стар вестник? - сепна се той насред поредния разказ, виждайки, че идва нашият рейс.
- Ами не.
- Аз имам! Ще ти дам.
- Ама защо?
- Защото ще седим на пода! Не виждаш ли колко хора има! - рабрах, че често пътува по тази дестинация предвид, че беше преценил шепа хора дали ще се съберат в рейса - малко по-голям от маршрутка. Отвори си чантата, а вътре - стари вестници, около 2-3 литра водка и един хляб.
- Взел съм малко вестници за подпалки и "малко" водка там за едни майстори на вилата работят. - заоправдава се пред мен.
Качихме се. Автобусът тръгна. Беше прав - седях на пода, а той на допълнителната седалка до шофьора. Раговорът помежду им не секваше дори и за миг. Водачът на рейса разбра от моят дилър на стари вестници накъде съм тръгнал и в движение се обърна към мен:
- Момче ти знаеш ли къде отиваш?
- Не, но съм чел. - отговорих малко смутен от въпроса, а той вдигна телефона и след кратък раговор ме уведоми, че на хижата ще има хора. Така и предполагах, тъй като беше Петък.
Първата спирка беше логистичният център на балканите, а именно - автогара Перник. Шок! За съжаление, служейки си с езикът, думите и изобщо човешката реч като начин за предаване на информация, крайно непосилно е за мен да опиша това, което видях. За 20-30мин. се бях телепортирал в един друг свят, едно друго измерение, достойно за Discovery channel. Запалих една цигара, пушех като на екс близо до рейса. Каква Европа бе братче?!?! Ние сме си в ориента с поглед на запад, но нито сме тук, нито там. Претърпях един малък културено-социален разрив.
Потеглихме отново. Раговорът пред мен пак потръгна. Една от темите беше как някакви бракониери режели дърветата на един метър от земята, защото ги мързи да се навеждат. Река Ерма не била толкоз пълноводна както едно време, когато моят дилър на стари вестници ходил до сръбско да лови риба и т.н.
В дълги приказки не усетих как е дошло времето за слизане на новият ми познат с верен в джоба си часовник. На указаното от него място шофьорът спря. Разделихме се все едно одавна се познаваме и аз заех неговото място. Използвах случая да разпитам шофьора за пътеката минаваща през хижата и до върха. Разбрах, че не мога да разчитам на храна, затова си
напазарувах необходимата от град Трън. Разделихме се с водача и потеглих по асфалтовият път към ждрелото на р. Ерма. Доста е красиво и си заслужава да се види. Продължих напред. По пътя нямаше никакви коли. Вървях точно по средата, стъпвайки върху бялата осова лента. Слънцето
напичаше и усещах колко топъл е асфалта. След час и половина стигнах последното село по пътя - Ломница. Тихо, почти безлюдно. Имаше няколко софийски коли паркирали по тротоарите. Прилича на малка вилна зона. Хоремагът не работеше. На няколко тераси по къщите имаше препичащи се на слънце хора. По улиците - само аз. Нямаше кого да питам къде продължава пътя понататък. Крачейки, чувах пясъка под краката ми как пристъргва в асфалта. Минавайки по тихите улици разлаях няколко кучета, чийто лай разцепи приказната тишина.
На изхода на селото продължава черен път, за който четох на гарата преди да сверя часовника на онзи симпатяга. Срещнах баба и дядо, който малко се опулиха като разбраха, че ще ходя до хижата и това доста ме учуди. Казаха ми, че е дълъг пътя, а сега се стъмва. Знаех, че има два - три часа път пеша. Пътя беше лесен, просто най-обикновен черен коларски път.
Ходех и си слушах Блуба лу в идеалната тишина около мен. Меланхолията на албума беше в страхотен унисон с идеалната тишина и гората през която крачих. Доста по-различно е да се ходи сам в планината. Двама души дори мълчейки да са заедно, то само присъствието на някой друг прави компанията приятна. След час и нещо ми доскуча да ходя сам, но тогава устремът да стигна крайната цел ме караше да не спирам и да ходя още по-бързо, а албумът и дозата меланхолия одавна бяха свършили.
Стигнах хижата. Слънцето тъкмо се беше скрило. Ставаше хладно. Хижата - двуетажна постройка, скоро ремонтирана, прясно измазана, с алуминиева дограма и дълга, широка веранда. Пристъпвайки все по-близо с изненада видях, че е заключена. Нямаше никого. Само на верандата две гилзи от
ловджийска пушка стояха търкалящи се. От задната страна имаше чешма, чийто кран не можеше да се затвори и постоянно течеше, издавайки хъркащи звуци все едно някой се дави, плюс плясъците от падащите капки в коритото. Чудих се дали ще дойде някой. Все пак шофьорът на рейса ми каза, че в хижата ще има хора. Поседнах на пейката отпред, преоблякох се, тъй като бях вир вода и си избрах място за опъване на палатка на поляната. Имаше много лек наклон, но дори и лек би било неудобно за сапне. Имаше и доста паяци. Разпънах я на най-равното място докато се смрачаваше и звездите една по една започнаха да блещукат. Изкарах си шалтето извън палатката и наредих софрата. Силно казано софра - хляб, маслини, сирене, кашкавал и "кремвирши за деца" - да и аз не можах да повярвам, но ги намерих в гр. Трън. Запалих челника и бавно вечерях, гледайки небето и хилядите звезди. Далеч от мен се виждаше страхотна буря. Небето присвяткваше, но звука от гръмотевиците не достигаше до мен - беше дълеч. Чудих се дали ще ме застигне по някое време през нощта. Палатката ми не пропусна след силна градушка веднъж, но със сигурност щях да се събудя от тътена на гръмотевиците. Всякакви мисли ми минаваха през главата, половин ден не бях изричал и дума, не бях срещал хора. Събрах си храната отново в самара, извадих тютюн и си свих една цигарка. Легнах на шалтето, загасих челника, гледах звездите, бавно пуших. Толкова необятен е небосвода вечер, толкоз безкраен и недостижим. Видях падащи звезди, бляскащи спътници, луна нямаше. Идеална тишина - мислите си ги чуваш като глас. Тишина примесена с гърленото хъркане на чешмата в далечината и шумуленето на листата на дърветата при повей на вятъра. Припукване на клечки, скърцане на дървета в дълечината ме караха да се озъртам с най-яркият подсвет на челника на всички посоки. Струваше ми се, че животни ходят недалеч от мен. Мислите ми скачаха като топчетата в сферата на ТОТО 2, толкоз много и хаотични. В един момент установих, че ако продължавам с "филмите", няма да мога да заспя, ще съм напрегнат цяла нощ и ще се побъркам. В този момент съсвем съзнателно си казах, че това са шумувете на гората и прекъснах всички мисли, пробождащи главата ми. Гледах втренчено звездите, запалих втора цигара. За нищо не мислих. Просто пуших. Тази цигара никога няма да я забравя. Това, което преживях в главата си остава доста голям урок, който без да искам сам си изработих. Света около мен стана друг. Спокоен продължавах да следя траекториите на спътниците. Падаща звезда не видях повече. Но се чувствах като под небесно-звезден храм.
Прибрах шалтето и разпънах спалният чувал. Легнах и зачетох книжка. Не помня заглавието й. Нямах представа колко е часа. По някое време просто съм заспал.
На следващият ден утрото ме събуди със задуха в палатката, напечена от слънцето. Отворих ципа и ме лъхна хладен въздух, свеж и чист. Излезнах на росната трева и се протегнах към слънцето. Измих се и опънах пак трапезата - универсалното шалте. Менюто не беше по различно от вечерта.
Както си закусвах на припек изведнъж дочух мотор на кола, която спря недалеч от мен. Точно като в уестърн, гледах надолу към масата (шалтето ми) и бавно вдигах поглед от моята закуска, без да помръдвам главата си към "госта". С очи се птренчих в джипа. От колата никой не слизаше, все едно някой също ме дебнеше отвътре. /но, този филм си беше в мойта глава/ Слезна един пичага, видимо пет-шест години по-голям от мен.
Тръгнах към него, за да го поздравя. Разказа ми се, че се занимава с горски стопанства. Носеше бутилка, за да си напълни вода от чешмата.
- Към върха ли ще се качваш?
- Да. - отвърнах. Двамата гледахме нагоре и гледахме в.Руй.
- Там май има хора.
- На граничните обаждал ли си се?
- Не. - знаех, че трябва да се уведоми гранична полиция. Но, не го направих, тъй като тръгнах без да съм правил планове предварително.
- А, заявление подал ли си? - знаех, че трябва десет дни по-рано да се пусне заявление преди да се ходи в гранична зона и да се чака разрешение.
- Не. - отвърнах пак.
- А, лична карта носиш ли?
- Да, поне това - да. - засмях се.
- Ако те срещнат граничните може да ти правят проблем.
- Какви проблеми?
- Ами може да ти напишат акт.
- Аха. А, колко е пътя до там?
- Не повече от час.
Поговорихме си доста, наля си вода, аз си събрах палатката, разделихме се и аз поех по пътя си.
Пътеката тръгва зад хижата през гората. Ходих около десет минути и стигнах голяма табела, която гласеше - "ГРАНИЧНА ИВИЦА! ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!". След още двадесет минути излезнах на билото, газейки в дълбока трева. Пътеката на места се губеше. Стигнах бяло бетонно блокче с иницияли "БГ", на педесетина метра се намираше сръбското. Продължих наляво в ничията земя. Отдалече се виждаше българското знаме забито на върха. Пак ми се завъртяха филмите в главата - дали не ме дебнат граничните отнякъде. Дали имат граничарски кучета?
Гледката от върха е страхотна. Виждал съм и по-живописни, но при мисълта, че от едната страна е България, от другата Сърбия без никакви огради, пропусквателни пунктове прави този връх незабравим за мен.
Поседях сам и се любувах на гледката, а мисълта дали ще срещна някого се прокрадваше доста често. Видях в далечината там долу в България един човек си сипваше вода от чешмата зад хижата.
Слезнах бързо и закрачих по моя път към къщи. След с.Ломница спря една кола с регистрация "РК" с три момичета, които ме откараха до Брезник. От там продължих пеша и малко след това ме качи един готин тип, с когото проведохме доста интересен разговор за диспечерството в "БДЖ". Като служител в държавното предприятие ми разказа много подробности за това как се ръководят влаковете по маршрут и разписание. Остави ме на някаква второстепенна гара в Перник и от там си хванах влака за София. Успях и да подремна във влака. Последната ми спирка беше Билкова, където споделих двадесет и четиричасовото ми приключение с Ленчето и д-р Соскова.