Влакът за София

Беше септепври. Румян пътуваше часове. Влакът все така монотонно тракаше песента на релсите.
Гледаше вторачен през прозореца, където гледката се размазваше от скоростта на влака. Возеше се в "Бързия" за София.
През главата му минаваха толкова мисли, изпълнен с трепет той нямаше търпение да стигне столицата.
Срещу него майка му спеше.
Споменът за кандидатстудентският изпит вече избледняваше от мислите за живота, който го очаква следващите няколко
години. Някой с радост му викат "студенстки живот" си помисли и леко се усмихна с изписано щастие на лицето.
Ето, че влакът спя. Майка му веднага се сепна и скочи да носи чантите. Тя всъщност тръпнеше повече от Румян, все
пак това беше първото й дете, което ще учи "више". Заредиха се пред купето, където хората се бяха наблъскали в коридора, сякаш ще изпуснат гарата. Спирачките изскърцаха, като че влакът спира за последно преди рециклиране,
вратите се отвориха и народа се разля като боза по перона.
Румян помнеше номерът на маршрутката и след известно чакане и двамата изпънаха ръце, така както едно време доста
народ са поздрвявали вожда на Третия райх и се качиха.
След около час екстремено лашкане в маршрутката и рацинг слалом между колите слезнаха пред блок 14. Отдъхнаха оглеждайки се наоколо.
Румян беше на седмото небе. Толкова хора, заведения, барове, дискотеки. Живота вреше и кипеше сега и пред него.
Майка му остана малко стресната, тя всъщност виждаше толкоз много деца и всички държаха бутилки бира. А, беше обяд. По нейно време държаха книги.
Обърнаха се и тръгнаха към блока през малката градинка, за която на Румян не му минаваше през акъла, че ще я излази
неколкократно след време.
Завиха зад ъгъла и поеха към входа на блока. Отпред на пейка и около нея се бяха събрали студенти и споделяха
хладни бири. Бяха заобиколени от толкоз много амбалаж, че биха могли да си купят едно "ръководство за лабораторни
упражнения по съпротивление на материалите". Румяновата майка едва се сдържа, представяйки си детето й на това
сборище с нехранимайковци. Ау!
Регистрираха се на входа при портиера, който всява стрях у всеки дръзнал да наруши с нещо студентския мир, просто сега
беше малко пиян.
Асансьора не работеше, затова тръгнаха пеша по стълбите.
На първият етаж нямаше прозорец, но на кого му пука? По стените нямаше място къде да се пише. Надписи малки, големи, със спрей, с маркер, рисунки и прости драсканици от сорта на "Аз не обичам наркотици, но те ме обичат".
На вторият етаж на площадката се бяха събрали няколко колеги да пушат по цигарка.
Стигайки третият етаж Румян сподели - Тук сме! - но майка му нямаше сила за отговор. Завиха по коридора. Шок!
Той беше целият в боклуци. След време Румян щеше да разбере как става номерът с боклуците, просто последните пияници, които се прибират рано сутрин заварват един коридор осеян с торби с боклук, грижливо поставени пред вратите на стаите с идеята сутринта излизайки за лекции студентите да си ги хвърлят. И се започва едно ритане на торби, някои от които се удрят и в тавана. Ритане и смях. Абе кочина.
Минаха под единствената светеща лампа в коридора, осветявайки 5% от него, под която пише "честита нова лампа - 08.10.1998"
318 - тва е. Тук Румян щеше да живее за напред. Влезна и се запозна с съквартирантите, остави чантите и отиде да изпрати майка си по пътя и обратно - маршрутка - влак - къщи. Тя го наставляваше дълго време да е разумен, след което отново изпъна ръка както едно време доста милиони хора са го правили и пое пътя си наобратно.
Румян бе вече сам.