С як инвентар напред вървим!

- Новия ми шутър е лудница човече! Само като ходиш и ти изкачат смитъри дори и един път да са дигнали чарга ме бутат! Наш к'во е! Ама инвентара ми е лудница - кнокбак на 10 резисти мнооо яки и сосерки и не ме помпат много ама хамардините, смайтерите и чаргерите ме праат леш. Има и некви назобени лъкозони, по-яки от паладините ама тях ги помпам!
- Аха... - отговарям без да разбирам нито думичка от изреченото.
- И ти помпаш, а хеликоптера те чака, а те като помпаш и тичат по-бързо към теб, но аз вече имам колан с декс и по- не ми взимат кръвта.
Бях спрял да го слушам и механично през известно време повтарях "аха". А, монологът продължи доста време. Не можеше да свърже едно просто изречение, а докато говореше очите му светеха, жестикулираше неадекватно, а изгладеното му мозъче не стигаше дори да си инсталира сам играта. Все едно говори за друг свят пълен с чудовища, който го преследват, за да го убият, а той бяга, стреля. Някъде го чакат го хеликоптери, за да успее да избяга. Това разбрах от петте процента думи, които разбирах от всичко, което избълва. Беше обсебен! А, е на 25.
Едно време и ние играехме компютърни игри, но си бяхме нормални идиотчета - деветокласници. Спомням си само една дума от онова време - бот. Това е виртуален противник в играта управляван от компютъра грубо казано.
Може би най-тъжното е, че и малки деца са така обсебени, че израстват в този свят така побъркани и в един момент го сливат с реалността. И в един слънчев ден влизат в даскало и "помпат по кнокбаците", които всъщност се оказват техните съученичета.

Не знам къде ще му излезе края... Но не е на добре таз работа...