Leavin' on a jetplane

Винаги, когато съм изпращал някого на летището най-кофти момент за мен е прегръдката за довиждане, раздялата. Мъчно е.
В изчакването женският глас на информационната система в терминала да привика пътниците за качване на борда винаги ми е било много неловко. Делят ме минути от раздялата със скъп човек. Не ми се говори, тягостно ми е. Забелязал съм, че и останалите хора си говорят пълни безсмислици - колко часа е полета, има ли часова разлика, как е времето и други тъпотии. В един момент тези разговори се прекъсват от монотонният глас "Молим пътниците за еди кой си полет да се отпарвят за еди къде си". Помъкват се куфари и чанти към гишетата, претеглят се, товарят се на лентата и изчезват.
Започва мъчното сбогуване. "Лек полет", "И умната там", "Взе ли си вода" "Взе ли си не знам си к'во си" и т.н. безсмилици, които всички сме чували и отвратително маскират истинските чувства. Прегръдки, мили думи, понякога сълзи и заминаващият се отправя за регистрация на документите с паспорт и билет в ръка към вратата указана от монотонният женски глас. Тя се затваря зад него, а той изчезва. Не се вижда човекът, с когото до преди малко не съм искал да се разделям, за мен той е заминал вече.
Тръгвам си. Бавно. Поглеждам таблото със светещ надпис на полета, който ще го отведе далеч. Не изчаквам докато самолета излети. Тръгвам си от летището с "топка на гърлото". На път за в къщи си мисля за това какво сме преживели, къде отива, какво ще види и как ще го завърти животецът. Абе тягостно...
Скоро изпратих отново скъп и то МНОГО скъп за мен човек, който дори не знаеше, че го изпращам. Просто знаех часа на полета и не отидох до терминала, а от другата страна на летището, тоест перона (там където паркират самолетите).
Гледах как товарят багажа на борда, пълненето с гориво, качването на пътниците. Всичко, което се случва в подготвката за полет. Бях сам с мислите си. Милсли за човек, който сега е на борда и му обясняват как се диша с маските за кислород и как се използва спасителната жилетка под креслото, докато крилото продължаваше да се пълни с керосин, а в задният багажник сложиха последният куфар и го затвориха.
Беше тихо. Бях сам. Нямаше го неловкото мълчание, безсмислените разговори от изпращането на перона. Но усещането, че някой там на борда заминава е много по-силно, тъй като се наблюдава цялата подготовка на полета.
Всички обслужващи коли и хора си свършиха работата, пилотите се качиха и започна буксирането. Самолета премина покрай мен и продължи по рульожката стигайки мястото за излитане. Спря. Имаше други за кацане, след което се завъртя и застана на старта на пистата посока Запад. Гледах го отдалече и си мислих как милото човече е затегнало коланчето, тръпнещо в очакване. Старт - най-готината част от полета. Отначало се движеше доста бавно, но ускорението е страшно в комбинация с тътена на двигателите. Към средата на пистата се отлепи носовият колесник, а след секунди и целият самолет се понесе плавно над пистата. Представях си усещането в този момент, когато корема ти натежава и ти се гади. Прибраха се колесниците, самолета се отдалечаваше бързо и ставаше на точка. Виждах как милото братовчедче се отдалечава с една машина, към една страна, към нещо незнаино, нещо ново, нещо което я чака, нещо неоткрито. Отива да откривателствува :)
Самолета стана толкова малък, че почти не се виждаше. Нямаше раздяла. Но, по-мъчно изпращане няма! Прибрах се и продължих работа разсеян от мисълта за раздялата.