Стената на Джон Ленън.

Стената на Джон Ленън.

Стената на Джон Ленън открих преди години, някъде след бурният ми пубертет. Не помня кога. Дали някой ми я показа, или сам ровейки се в рок енд рол истории стигнах до нея.

Открих я.

В ежедневна София, в един ъгъл стоящ до всички минувачи и никому незнаен. На едно от най-оживените Софийски места - най-известното за срещи. Изписана беше цялата. Толкова много писаници и драсканици, че човек трябваше да се приближи на няколко сантиметра, за да може да прочете надписите. Текстове на песни, възпоменания от сорта на „Джон, липсваш ни“, прегорели свещи, снимки, цветя......

Изписана беше с текстове на песни на всички музикални идоли, оствили нещо в сърцата на драскащите по нея. Фреди, Джон, Джими, Дженис, Кърт, Бон, после Дио... много са, много бяха.

Четях със стоплена бира и увехнал дюнер във вечерите тихи и безкрайни, когато няма хора, не дрънкат трамваи, релсите стават на точка някъде там към „гарибалди“, а жълтите лампи огряват като манастирско кандило късният час.

Не съм писал. Аз бях консуматор – четях.

Усещах, че това е паметник на бунта на едно поколение със своите герои. И аз живея със същите идоли, макар да съм от друго поколение, макар и след създаването на този паметник. Паметник, наистина паметник, не е купчина бетон или желязо под формата на нечий бюст, а просто място на което едни хора възспоменават по един или друг начин други хора - паметник.

След някой друг ден – рожден ден или смърт на някой от тези идоли или просто парцали, на стената се появяваха нови текстове, нови творби – стихотворения, снимки, свещи се палеха.

Скоро положиха паметник (плоча) на Джон Ленън.

Изглеждаше нелепо сред всички драсканици. Не знам кой я е сложил. Няма нужда, надписите трупани с времето и годините говорят повече. След това я боядисаха. Цялата стена стана бяла и чиста, както вълна отмива писаниците по пясъка, стената остана бяла. Няма помен от всички текстове и послания. Само паметника на Джон нелепо си седи закачен, все едно се чуди какво прави там. Дори човек и сега да мине ще види, че Джон все още се чуди – „Какво аджеба правя тук и кой ме закачи?“.

Но, всичко продължава. На стената има нови надписи, няма цитати - има графити. Няма текстове - има тагове.

Чудя се, дали тези нови драсканици носят послания на новото поколение, както едно време драсканиците за едни бяха послания за други и за мен....