Лятоска с Марушка по баирите

Лятото бях в Лещен.
Съществуваше един малък проблем. Трябваше да занесем доста храна и пиене до една поляна. В кръчмата питахме евентуално дали се намира някой с кон, който може да пренесе цялата тази дивотия до горе. Кръчмаря без да се замисли ни каза да търсим бай Атанас - единственият жител на селото.
- Как така единственият? - попитах.
- Ми роден е тук и още тук си живее. - вече нямах търпение да го видя.
Разбрахме къде се намира къщата му и поехме нагоре по калдъръма. Не беше трудно да я намерим и да го извикаме да излезне.
Леко прегърбен миловиден дядо отвори портата, пазейки овцете да не избягат навън. Носеше каскет, без който до сега не съм го виждал. Погледа му беше смирен, дълбок, спокоен. Все едно цял океян от мир имаше зад тези сини очи. Нямаше изкуствени зъби, както и истински, което го правеше най-чаровният дядо на света. Говореше бавно, спокойно, ясно и точно.
Обяснихме му проблема. Без много да се чуди влезна в двора. След минутка дърпайки едно магаренце с подканите "айде Марушка" тръгнахме към колата да вземем товара.
Бая го натовари. Старателно връзваше всяка торба с въжето, което опаса няколко пъти седлото. Спокойствието във всяко негово движение, дори само в присъствието му ме шокира. Стегна здраво и постави един нож най-отгоре защипан от въжето. Според мен имаше малка вероятност да падне и затова и го предупредих, но той само кимна с жест, че си знае работата.
Тръгнахме по черния път, който водеше до поляната. Стигнахме за десетина минути. Разтоварихме багажа, но ножа не беше на мястото си. Малко яд го хвана бай Атанас, но "здраве да е" заключи той и седнахме на тревата, далече от останалите хора. Разпитвах го как е протекъл живота му. Нарочно го оставях той да говори. Беше ми безкрайно интересно. Гледах го в очите. Като вселени са. Два сини океана. Много
странно! Тогава усетих, че той е в унисон със заобикалящата го природа, слят е с тишината около нас. Спокойствието се усещаше дори в мигането на клепачите му.
Говорихме си може би 3, 4 часа.
Като е бил млад селото е имало училище, читалня, магазин, църква. Сега само църквата е останала. Хората там са само туристи, бай Атанас и кръчмаря. Разказа ми цялата втора световна война как е минала през селото. Как са дошли първо немците и са им изкупили абсолютно всички коне, магарета и катъри за тройно и четворно по-високи цени от реалните тогава. След това им слагали прожектори и през ноща атакували, за да мисли врагът, че идват машини. "Да видиш възпитание и култура!" - подчертаваше
дядото. Много хора от селата копали в околията окопи заедно с немците. След това дошли руснаците. Контрастът бил потресаващ. "Дава си пушката за шише ракия" - смее се той. "Изпоебаха ни бабите" - прихва дядото. Доста подробно раказваше неща случили се преди шейсетина години. Евалла!
Както разказваше и изведнъж стана и каза, че има работа и си тръгна.
Много пъти съм си мислил за него и бях решил като отида пак в Лещен да го видя.
Така и стана преди две седмици. Отидох до къщата му. Пред нея три кози чакаха да им се отвори врата, затова и не виках от улицата, а изчаках бай Атанас да отвори на животните. Леко портата се открехна. С едната ръка той държеше дръжката, а с другата придържаше едно малко яренце да не избяга.
- Здрасти бай Атанасе - поздравих го - Помниш ли когато носихме с Марушка до поляната едни торби?
- Помня, как да не помня. Когато си загубих ножа...
- Да - потвърдих, макар, че за ножа бях забравил.
- Айде ела да пием по вино, аз съм го правил. - покани ме веднага. Обясних му, че ме чакат и пак ще дойда специално.
И пак ми се иска да го видя. Може и един нож да му подаря.