Малко по-айляк е работата

- Брато, 'айде да ходим на авиошоуто в Пловдив. - рече планера и след час и нещо бяхме на път. За съжаление си беше забравил панела за касетофона и трябваше стоически да изтърпим дрънканията и стенанията измучани от келеша на задната седалка.
За щастие пристигнахме доста бързо, в противен случай трябваше да му счупим китарата в главата. В Пловдив ни чакаше авиодаскалът, организирал цялата вечер със съответните резервации и предварително планирани дестинации. Само спането не беше ясно, но имахме предвид едно кашенце.
В центъра на града, до площада и градската градинка се намира туристическа спалня. Не идваме за първи път. Нямаме телефон за връзка с домакинката, но той грижливо е написан с молив на врата. Спалнята зееше отворена отвсякъде като Аврамов дом, а вътре нямаше никой. Разходихме се по долният и горният етаж, но беше празно.
Звъннахме на жената. Отново онази неадекватен глас от миналата година, който изрича 10 минути слова и всъщност нищо не ти е казал. Докато и обясним къде сме, от къде имаме телефона, защо не сме се обадили по-рано, колко души сме, на колко легла ще спим, за колко вечери ще спим се мина доста време. Обясни ни, че е дълече и не може да ни настани, което и от пръв поглед се виждаше. Остана варианта да я изчакме там, но на даскала не му се понрави да чака някаква кукувица, като са го налегнали тежки дела, а има и програма под час.
- Няма време бе майна! Трябва да се работи! Дай аз да й се обадя! - ревна той а телефона му вече беше залепен за ухото.
- Ало, пак сме ние от спалнята... - започна той. След продължителен разговор, видимо изнервен след поредните безумни обяснения, които вече бяхме обсъждали с нея затвори телефона. Всички го гледаха с очакване...
- Отиваме на площада където продават катми да търсим Сашо, защото майка му може да ни настани. Старта на тази безумица беше даден с тези думи и облян в смях.
Стигнахме катмиджийницата. Сашо го нямаше, но след дълги поредни обяснения, кой сме и защо търсим Сашо или по-точно неговата майка, се сдобихме с телефонният му номер. Ето, че един даскал и един майстор на катми вече си говореха.
Нашият представител изгуби 5 минути в обяснения кой сме, за какво се борим, защо търсим майка му. А все пак трябваше да работи.....
- След 10 минути ще са с майка му пред спалнята. - Рече той и тръгнахме обратно към изходната ни позиция.
Запознахме се и поехме по същество. Отново обяснения ама хиляди! Добре, че майната се разправяше, аз нямам нерви да обяснявам всички тези идиотщини по 100 пъти.
Та стигнахме до приказката "колко ви дължим". Жената леко примижи очи като с едното гледаше леко нагоре все едно се целеше във врабче на улука и започна:
- 4 по.... колко сте?
- 6.
- 4 по... 6..., 2 по... 4 по... 6......Ми... 25 - остсече тя.
- На човек?
- Не не и за шестимата ви.
- Значи по 4,20лв?
- Да, да. - замълчахме и платихме, след което избухнахме в дружен смях с възгласи "Айде бе, ще те черпа едно спане!"

И така, вече си имахме подслон. Запътихме се към работното място на авиодаскала. Поработихме, притиснати от часа, който трябваше да спазим. Все пак и членската карта му висеше на косъм, ако не се бяхме постарали, затова дадохме всичко от себе си. Най-важното е, че научихме историята за Губка и цялото нейно поколение и как се вади паспорт за утре.
Тръгнахме да си ходим, когато лъжливото овчарче установи липсата на ключовете от неговото МПС. Както беше пиян, придоби бързозапомнящата се недоумяваща физиономия от едно време, все едно е чул отново "По тихо там озат!!!".
След дълго търсене на ключовете се отправихме към едно барче, в което ни заляха с Jimi Hendrix и Led Zeppelin. Планера обсъждаше доста неща с доста непознати хора, обикаляйки заведението като електрон. Останахме трима и решихме да сменим заведението.
Следвахме майната и се озовахме в някаква дискотека, където под звуцине на Guns and Roses се върнахме в 7-ми клас. Към компанията се включиха и други непознати хора.
Всички заедно се озовахме в градската градинка и там осъмнахме.

На сутринта решихме да ходим с една кола на авиошоуто, тъй като за ключовете за МПС-то на лъжливото овчарче се знаеше само, че са някъде в Пловдив. Планера натисна копчето на дистанционното за неговата кола и прозвуча "тит-тит", но нищо не се случи. След малко стана ясно, че не може да се отключи и авиошоуто го видяхме през крив макарон...
Как се оправиха планера и овчарчето оставям на въображението ти :) Само ще спомена, че прилича на текстова задача по математика от седми клас, където един велосипедист тръгва към точка "Б", но спира да пие вода за 4,15432 минути, а след това го духа вятър по посоката на движението, но след 1/2 час завалява дъжд и му се развръзва връзката на обувката, но продължава своето движение по наклон 3 градуса и 5 минути с челен вятър 3м/с, а накрая се пита за колко не знам си какво еди какво си.
Но те решиха задачата с две коли, един ключ и няколко курса "А"-"Б"-"А"-"Б".

Абе важното е, че сме живи и здрави :)